— Къде тръгна? — попита майка ми.
— Току-що се сетих, че съм забравила още нещо.
— Ти да не би да… — Майка ми тръгна след мен. — Тирилу! Достатъчно е, че сестра ти ме кара да се червя до мозъка на костите си. Поне ти се дръж прилично. О, не, сега пък идва Алекса! Само да си отворила дума за пияния зъболекар! Ще кажем, че не го познаваме.
— Къде беше по време на пеенето, Гери, детето ми? — попита леля Алекса. — Липсваше ми.
— О, чичо Август беше толкова тъжен, че не може да пее, и аз му отстъпих реда си — обясних аз.
— Добро дете — каза леля Алекса. — Мари-Луиз каза, че сега си била с някакъв съхранител в природонаучен музей. Мисля, че не е добре, толкова скоро след самоубийството ти. Мисля, че за неустойчивото ти душевно състояние не е много подходящо да се движиш с човек, който препарира животни.
— Не, не — казах аз, без да обръщам внимание на жестовете на майка ми, които изглеждаха така, сякаш иска да си отреже главата. — Грегор е специалист по история на изкуството. Той не работи в музей, а в издателския бранш. С удоволствие бих го представила тази вечер на роднините, но сега той празнува до нас в кристалната зала седемдесетия рожден ден на баща си.
— Той е един от Адриановците? — попита леля ми. — Това неприлично богато професорско семейство?
— Да — казах аз. — Грегор е най-малкият.
Леля Алекса остана с отворена уста. Майка ми също.
А аз се възползвах от възможността да се измъкна.
— А сега трябва да отида за малко оттатък и да го потърся. До скоро!
Когато застанах пред вратата, за миг наистина ми мина мисълта да отскоча до кристалната зала за Грегор. Но не се наложи да го правя. Той вече стоеше, облегнат на парапета, и ме чакаше.
— Много бързо. Нали се бяхме уговорили за един час почивка.
— О, знаеш ли… май вече се чувствам напълно отпочинала.
— И аз — каза Адриан и ми се усмихна.
Сега косата му отново си беше като преди. В хотелската стая имах предостатъчно възможности да я разроша, колкото си искам.
Лулу и Оле се появиха от залата, клатушкайки се един до друг.
— Мисля, че сега наистина ще повърна — извика весело Лулу към мен.
А Оле каза:
— Аз ще придържам главата й. Ако един мъж е истински джентълмен, той никога не би оставил едно момиче да повръща само.
— В никакъв случай няма да гледаш как повръщам — каза Лулу и затвори вратата на тоалетната под носа му. — Има неща, които всяко момиче трябва да прави само. Така ме е учила майка ми.
— Мога да почакам — рече Оле и се облегна на вратата на тоалетната. После се обърна към мен: — Следващия път няма да съм наблизо, за да попреча на самоубийството ти. Предполагам, че ти е ясно.
— Няма да има следващ път, Оле — казах аз, хванах Грегор за ръка и заслизах с него по стълбата.
— Този пък кой беше? — попита Грегор, но едва когато бяхме долу.
— Това беше, ааа… Това беше главният лекар Госвин.
— Аха — каза Адриан. — Сега трябва ли пак да се кача горе и да го фрасна по брадичката?
— Не е нужно — отвърнах и го поведох към асансьора. — Този пасаж просто ще го прескочим.
И последното, което видях, преди да се затворят вратите на асансьора след нас, беше изкривеното от почуда лице на червенокосата интригантка — старшата сестра Александра — зад рецепцията.
Послеслов
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и неволна.
Както винаги, искам да благодаря на всички, които ме подкрепиха: на сестра ми Хайди за ползотворния откъм идеи брейнсторминг. На Силке, Зигрид и на моята неуморна и невероятна мама за това, че гледа детето ми. На Елке Хурц и Еднор Мир за неоценимата им помощ при набирането на информация. На моите колежки от „DeLiA“, на съюза на немскоговорящите автори на любовни романи за многото вдъхновяващи постинги и съвети за това, как да се справя с моментите на творчески блокаж: миенето на прозорци наистина помага! На Ева Фьолер, заради чиито имейли почти всеки ден от смях разливах чая си от сусам и коприва върху клавиатурата. (Сега клавиатурата ми не е алергична, няма пъпки и си се харесва такава, каквато е.)
Но най-големите благодарности са за най-добрата редакторка на света Клаудия Мюлер от издателство „Любе ТУС Нелдас“, която с много търпение, чувство за хумор и ангажираност оставаше спокойна дори когато аз леко изпадах в паника, когато се налагаше по спешност да правя ученическа раница и други неща от този род. „Ако я нямаше последната минута, никога нищо нямаше да се приключи“ е казал още Марк Твен. Твърдо съм решила да предам следващата книга в последната минута, но навреме.