— Скъпи Оле, щом отново си трезвен, моля те, бъди така добър, вземи си такси и си иди вкъщи — казах аз и отново се прозях.
Усещах тялото си натежало като олово. Но натежало по един приятен начин. Напрежението във врата, което чувствах през последните седмици, беше изчезнало.
— Чак толкова трезвен не съм — каза Оле. — Предполагам, че съм достигнал до два промила. Освен това, все още смятам идеята си за отлична. Мия ще се пръсне от яд. На твоя Джо също ще му бъде за урок.
— Чуй ме, Оле, глупак такъв, престани да намесваш Джо. Не можа ли да разбереш, че него това изобщо не го бърка? А че Мия може за тази работа да прати някой наемен убиец да ми види сметката, за това не помисли ли? И че аз нямам никакво желание да участвам в това!
— Да, права си — Оле ми отправи искрен поглед. — Но не мога ли поне веднъж в живота си да бъда егоист? Знаеш ли каква рядка възможност е това — не може току-така да бъде пропиляна. Мия нищо няма да ти направи. Ако ще наема убиец, то ще бъде срещу мен. А и ти трябва само да се правиш, че между нас има нещо.
— Това се разбира от само себе си — казах аз.
— Моля те, Гери, моля те, направи го заради мен — каза Оле и си сипа още водка. — Цял живот ще ти правя безплатно зъбите. Ще използвам само най-добрите материали. Впрочем имаш много поддържани зъби, котенце, казвал ли съм ти го някога?
— Да, на последния профилактичен преглед — казах аз. — И престани да ме наричаш котенце.
— Извинявай, котенце — каза Оле. — Казах го само защото съм пиян. И защото винаги съм искал да ти го кажа. О-па-ляя, стой, сладурче!
Коленете ми внезапно омекнаха. Не неприятно, а по-скоро отпускащо омекнали. Отпуснах се на леглото.
— Но ти изпи само две чаши шампанско — каза Оле. — Ти си по-трезвата от двамата, трябва да ми размахваш пръст, когато започна да плещя глупости. Разчитам на теб.
— Аз обаче съм твърде уморена и вероятно самата плещя глупости — казах аз и се проснах по гръб. — Розовите действат бързо.
— Моля? Ей, да не вземеш да заспиш сега? Още е много рано. Едва девет и половина е. Какво ще стане с нашия купон?
Събух си обувките, разкопчах ципа на роклята си и я съблякох в легнало положение.
— Би ли окачил това на стола, ако обичаш? — казах аз с едва отворени от умора очи. — Струва четиристотин и трийсет евро.
Оле улови роклята и я метна на фотьойла зад себе си.
— Слушай, Гери, ако продължиш да се събличаш, отсега ти казвам, че не гарантирам за себе си — каза той.
— Само и сутиена — отвърнах аз, докато очите ми се затваряха. — Иначе не мога да дишам.
— Аз също — каза Оле. — О, Боже!
Още веднъж опитах да си отворя очите, но не успях.
— Ще подремна малко — информирах го аз. — И искам през това време да се държиш прилично, ясно ли е?
— Тогава се завий — рече Оле. — Аз съм просто мъж.
Придърпах завивката. Боже, колко е уютно това легло. Възглавниците ухаеха на прано и откога не бях спала в изгладени чаршафи?
— Ще смачкаш шоколадчето — каза Оле.
— Ще изгасиш ли лампата, котенце — казах аз.
— Добре, след малко и аз ще си легна — каза Оле. — Само още една чаша водка, за да съм сигурен, че няма да ти се нахвърля.
Исках да кажа още нещо, но вече бях заспала.
„Скъпа пралельо Хулда,
Аз съм Гери, най-малката дъщеря на племенницата ти Доротея, сещаш се, единствената, която не е руса, онази, дето потроши майсенския порцелан.
От всичките си пралели най-много харесвам теб. Честно казано, ти си и единствената, която мога да различа сред другите. Може би защото не носиш онази масова прическа с бели къдрици и въпреки че си на повече от осемдесет години, още ползваш червило и спирала за мигли. Защото имаш трапчинки и пушиш пури с позлатено цигаре. Защото предпочиташ да водиш смислен разговор, вместо да се вайкаш до безкрайност за болестите си и защото скъсваш от бъзици чичо Густав и братовчеда Хари. Може би и затова, че нямаш до себе си някой сенилен прачичо, който да използва всяка възможност да тупне по дупето всички жени под петдесетте.
Защо никога не се омъжи, пралельо Хулда?
«Да не искаш да свършиш като леля Хулда» е крилата фраза в нашия род, чувала съм я отправена към мен поне хиляда пъти. Когато в първи клас бутнах в копривата Клеменс Дитерик, защото искаше да ме целуне, макар че преди това беше ял сандвич с риба тон, и, разбира се, когато не отидох с Клаус Кьолер… няма значение, но откакто станах на трийсет, чувам това почти всеки ден: «Да не искаш да свършиш като леля Хулда.»