— Не, имам предвид, че ние изобщо не сме… какво правиш?
Оле беше посегнал към телефона.
— Трябва ми хапче. Или две. И четка за зъби. Един добър хотел трябва да е в състояние да ми ги осигури, нали?
Наистина му обещаха до десет минути да му донесат поисканото.
— Ето, виждаш ли — каза Оле и ми се усмихна. — Сега най-напред ще се изкъпя. А… Гери? Съжалявам. През изминалата нощ бях само… така де, бях бледо подобие на самия себе си.
— Оле, ти изобщо не беше… Ох, забрави!
Нямаше никакъв смисъл. Този човек не искаше да осъзнае, че двамата бяхме легнали и заспали като мъртви.
Като казах мъртви: сега беше моментът да се измъкна, докато е под душа. Още не беше влязъл съвсем в банята, когато аз скочих и припряно се завъртях в кръг. Таблетките, таксито, гарата…
Къде ми бяха дрехите? Трябваше да облека тези, с които бях дошла — джинсите, черната тениска с жабока Кермит, черните боти. Бельо също трябваше да си облека, разбира се, първо него, концентрирай се, по дяволите! И сега най-важното — хапчетата. Щеше да мине цяла вечност, докато ги събера едно по едно от чекмеджето, но ако го издърпам цялото, ще мога да ги изсипя директно в чантата си.
Ама че досада — това нещо заяде! Какво му е луксозното на този хотел с този тъп заяждащ двузвезден шкаф! Дръпнах с всичка сила и бамм, полетях през стаята заедно с чекмеджето. Заваляха хапчета чак до перваза на прозореца, а Библията изхвърча и се удари в стената.
— Майната ти — процедих аз.
На вратата се почука.
— Румсървис!
— Гери, би ли отворила? — извика Оле.
Душът беше спрял да шуми.
— Не мога в момента — казах аз, като едновременно с това се опитвах да поставя чекмеджето на мястото му и да смета хапчетата от леглото.
Оле излезе гол и мокър от банята.
— Аз ще отида — каза той и отвори на един млад мъж с униформа, който реагира така, сякаш е напълно нормално гостът на хотела да се появи гол пред него.
— Един блистер аспирин и една четка за зъби.
— Благодаря, моля пишете го на сметката на стаята.
Оле извади портфейла си от панталона, който висеше на стола и подаде на човека десет евро бакшиш.
Успях да набутам отново чекмеджето в релсата. Но таблетките бяха пръснати из цялата стая. Ритнах няколко под леглото, за да не ги види Оле и да започне да задава неудобни въпроси.
Но Оле не забеляза абсолютно нищо.
— Сега се чувствам много по-добре — отбеляза той, когато затвори вратата след мъжа.
— Радвам се за теб — казах аз.
— Сърдита ли си ми? Мога да те разбера. Наистина не се държах точно като… джентълмен. Искам да кажа, че първо ти рева на главата, а после… Но аз съм само мъж, а ти си много привлекателна жена…
— Не съм ти сърдита — отвърнах.
— Да, но сигурно не си мислиш добри неща за мен — рече Оле.
Не, наистина не си мисля. Този мъж ми се лепна като пиявица. Беше невъзможно да се отърва от него. А времето летеше.
Вече не чувах какво казваше Оле, докато се обличаше, чувах само тиктакането на секундите. Като при бомба със закъснител. Първите пощальони вече бяха на път, тик-так, от пощенска кутия на пощенска кутия, тик-так, проправяха си път през градините на къщите, тик-так, минаваха покрай злите кучета и табелите с надпис „Моля, не пускайте рекламни материали“…
— Гладен съм — рече Оле.
— И аз — казах аз и сама се учудих на това. Наистина бях гладна като вълк. Е, добре, нека тогава и да закусим заедно. После ще има достатъчно време да събера хапчетата, да отида до гарата и да скоча в някой влак за Новосибирск… — Искаш Мия да ни види, нали?
— Коя е Мия? — попита Оле.
— Ех, Оле, Мия е жената, която вчера разби сърцето ти — казах аз и внезапно спрях да се ядосвам на Оле. В момента наистина му беше тежко. Не е за чудене, че се държи така странно.
— Всъщност сърцето ми се чувства… превъзходно — каза той и ме загледа как си поставям спирала на миглите и обичайния безцветен гланц за устни. — Защо жените винаги си отварят устата, когато си слагат спирала на миглите?
— Генетично обусловено е — казах аз, взех си чантата и ритнах встрани още две хапчета. — От мен да мине, да вървим.
— Много си сладка така — каза Оле. — Наистина като те гледа човек, и през ум няма да му мине каква дива котка можеш да бъдеш…