Ама че късмет! Не се налагаше да слизам пак и да съчинявам истории пред хората на рецепцията.
Вътре налетях право на количката с почистващи препарати. Иззад нея учудено ме погледна една дребна, пълна жена. Тя беше нарамила прахосмукачка, а под мишницата й се подаваше метличка за прах.
— Не пускайте прахосмукачката! — извиках аз, останала почти без дъх. — Това е моята стая!
— Тази стая вече е освободена — каза камериерката. — Тъкмо я почистих за следващите гости.
— Значи… вече? Та нас ни няма едва от един час! — изкрещях й аз. — Просто не е за вярване!
— Нещо забравили ли сте? — попита камериерката.
— Да, разбира се!
— Какво?
— Забравих си…
Тъпа крава! Трябва да е забелязала, че е изсмукала трийсет и три хапчета! Фюу-фюу-фюу… Но какво можех да направя? Да й изтръгна прахосмукачката и да разпоря торбичката с боклука?
Камериерката ме погледна, клатейки глава, и мина покрай мен с количката и прахосмукачката.
Останах да стоя в стаята с отпуснати ръце.
Бях загубила. Моят билет за отвъдното беше засмукан от една прахосмукачка.
А пощальоните пътуваха из цяла Германия.
„Скъпа Тине, скъпи Франк,
Ще бъда кратка и пределно ясна: моето завещание по никакъв начин не подлежи на оспорване. Желанието ми е Хизола да получи перлената огърлица, лаптопа и iPod-а, и то без дискусии и без да се внушава на детето чувство за вина. Ако искате, купете с ваши пари и на Арсениус и Хабакук по една перлена огърлица, лаптоп и iPod, но помислете върху това, защо отдавате предпочитанията си на момчетата за сметка на момичето и докъде може да доведе перманентното различно отношение към децата в семейството (наистина!).
И още нещо: може и да има крави с хранителни навици, подобни на нашите, само че при хората не е прието да се яде отново вече веднъж дъвканото. И ако се чудите защо у вас никой никога не си взема от салатата, можете да си спомните изказването, което Тине направи миналото лято. Цитирам: «Да, тази купа наистина си струва парите. Използваме я за какво ли не — за съд за салата, съд за пудинг, съд за миене на крака и за повръщане, когато ни споходи стомашно-чревно разстройство.» Е, още въпроси?
Мога да напиша още по темата за «възпитанието и добрите маниери», но ми предстои писане на още пет прощални писма, резервация в хотел и размразяване на хладилника.
Сърдечни поздрави
10
Разбира се, и без сънотворните таблетки можех да се кача на някой влак и да отпраша нанякъде. Да, може да се каже, че това беше единствената алтернатива. Защото ми беше пределно ясно, че вкъщи вече не можех да се прибера. Не можех да отида и на друго място, когато писмата ми бъдат прочетени.
А аз бях писала какво ли не!
Например, на леля Евелин! Когато разбере, че изобщо не съм мъртва, ще ме удуши със собствените си ръце. Сигурно нито Фолкер, нито чичо Корбмахер ще се зарадват да научат, че Фолкер не е син на чичо Корбмахер. Да не говорим за леля Евелин.
Или на този Адриан от „Аврора“. Не си спомням съвсем точно, но почти бях сигурна, че е нещо, свързано с гърдите ми. О, Боже!
Какво направих? А сега какво да правя? Трябваше ми добро скривалище. Но къде можех да отида? Сещах се само за един човек, пред когото можех да се появя.
— Гери, мишенце — извика Чарли. — Каква хубава изненада! Улрих, сложи още една чиния на масата! Гери е дошла на закуска.
— Пощата още ли не е пристигнала? — попитах аз.
— Ами, тъкмо дойде — отвърна Чарли. — Получих колет от Бейбиленд. Много сладки малки дрешки. И крем за зърната. Тъкмо се канех да го разопаковам и изпробвам. Защо си взела и пътна чанта? — попита Чарли.
— Защото… ами, не мога да се върна вкъщи — казах аз. — Леля ми ще ме претрепе с някое разпятие.
— Какво й става пак на старата? Забравила си да излъскаш парапета?
Улрих — само по боксерки — ме потупа по рамото.
— Добро утро, сестро. Кафе?
— Да, ако обичаш — казах аз и се строполих на един от плетените столове, подредени около кухненската маса. На масата имаше дебел пакет, на небесносини и розови ивици, а върху него имаше две писма, едното от които — моето.