— По дяволите, за какво погребение говориш…? И защо ми подаряваш възглавниците си на рози?
Отново забих поглед в земята.
— О, Боже! — каза Чарли.
— Още като те видях да влизаш, разбрах, че нещо не е наред — обади се Улрих. — Погледът ти беше същият, когато ме замери с каничката за мляко.
— Гери? — Чарли ме погледна с ужасени очи и с ръка на сърцето. — Моля те, кажи ми, че не си искала да направиш това.
— Исках да го направя — казах аз. — Нямаш представа колко много.
— Моля те, кажи ми, че не си искала да направиш това — повтори Чарли, този път заплашително.
— Съжалявам. Не стана така, както си мислех. Бях планирала всичко точно. Но после камериерката изсмука всичко. — Започнах да плача. — Хората вече са получили прощалните ми писма и сега не знам какво да правя!
— Ако някой има право да реве, то това съм аз! — изкрещя ми Чарли. — Представяш ли си какво щеше да ми причиниш! Аз съм бременна! Поне веднъж помисли ли за мен?
— Аз… но, ей, нали съм още жива — казах аз.
— Слава на Бога — кресна Чарли и за малко не ме задуши в прегръдката си. — Слава на Бога.
Мина повече от час, докато разкажа на Чарли и Улрих цялата история, като междувременно Чарли седем пъти се втурваше да повръща, пет пъти от които се оказаха само гадене и два пъти наистина повърна.
При това се стараех да бъда колкото се може по-кратка и пропусках всички философски аспекти на катастрофата. Не разказах в детайли и случката с Оле — например, не споменах, че двамата сме били леко голи — разказах само как той, без да подозира, ми беше попречил да изпия хапчетата и как донякъде е виновен за това, че те се разпиляха по пода и после най-безцеремонно бяха изсмукани.
Докато Улрих се интересуваше предимно от историята с Мия и Оле („Значи тази червенокоса развратница наистина имала афера?“), то Чарли, въпреки неразположението си, разбра, че случващото се около Мия и Оле представлява само второстепенно действие, а истинската драма тепърва предстоеше.
— В този момент всичките ти приятели и роднини предполагат, че си се самоубила — констатира тя.
— Не, само тези, които са получили писмо от мен — отвърнах. — Но те не са никак малко.
— Родителите ти?
— Хм, да.
— Боже, ти наистина ли си тотално откачила? — извика Чарли. — Те ще получат инфаркт! Веднага им се обади и им кажи, че си още жива!
Поклатих глава.
— Не мога да го направя — казах аз. — Майка ми ще ме убие.
— Ами нали това искаш — отвърна Улрих.
— Трябва да го направиш — рече Чарли. — Знаеш, че не мога да понасям майка ти, но тя наистина не е заслужила това. — Тя скочи и грабна телефона. — Хайде, обади се.
— Не смея — казах аз.
— Обади й се ти — каза Улрих на Чарли. — В момента Гери не е съвсем на себе си, не виждаш ли? Тя наистина го е мислила сериозно. Иначе не би изпратила всички тези писма.
— Не мога да повярвам, че наистина е искала да го направи — каза Чарли. — Тя е искала само… Искала е само да ни привлече вниманието! Била е някаква глупава, спонтанна идея, нали Гери?
Улрих поклати глава.
— Гери не е такава, Чарли. Тя винаги обмисля всичко много, много подробно. Има нужда от помощ.
— В никакъв случай няма да отида в психиатрията, ако това имаш предвид! — казах аз.
— Разбира се, че няма — каза Чарли.
— Но ти си точно за там — рече Улрих. — Поне ще ти попречат да се хвърлиш под някой влак.
— Не съм тип Анна Каренина, а тип Мерилин Монро — уверих го аз. — Трябват ми приспивателни, а те са в прахосмукачката на камериерката в „Регенси Палас“. Тоест, животът ми не е в опасност.
Постъпих толкова глупаво! Трябваше да грабна торбичката за боклук! Сега щях да си седя в купето на някой влак и да чистя хапчетата от хотелския боклук, едно по едно. Може би това нямаше да е приятно, но поне ми даваше някаква перспектива.
— Добре, сега ще се обадя на родителите ти — каза Чарли. — Докато все още не е станала някоя по-голяма беля.
— През това време ще отида в банята — рекох аз.
— Да не си посмяла — каза Улрих и ме хвана за лакътя. — Там има ножици.
— Аз не съм и тип харакири — казах аз и погледнах с копнеж към ножовете в бюфета. — А ми се ще да бях.