Чарли вече беше набрала номера на родителите ми.
— Ало, добро утро, госпожо Талер, обажда се Чарли, Шарлоте Марквард. Ужасната Шарлоте. Чуйте, госпожо Талер, ако вече сте си отворили пощата… Не сте? Добре, тогава по-добре не го правете… Да, едно писмо от Гери, точно така, него можете да не го отваряте, защото… Гери си е направила глупава, така де, писмото е една глупава шега, не, не го отваряйте! Изобщо не го четете… Гери е добре, наистина, и е тук, до мен. Да, аз също не знам какво означава това, но… е да, тук има право, че често коментирате косата й… не четете повече, както вече казах, тя е дала таблетките на една камериерка… тук е, жива и здрава… така е, но Клаус беше наистина ужасно гнусен, никой човек, чиито пет сетива са наред, не би се доближил до него и с ръкавици… не, на шестнайсет години Хана Козловски четеше само книги за понита и на папката й беше надраскано Аз обичам Черната красавица. Ало? Чуйте, моля ви… да, ще й предам, но може би моментът не е много подходящ… А може би и вие трябва… Госпожо Талер! Най-добре се обадете на хората, на които Гери също е изпратила прощални писма, за да не се паникьосат… да, разбирам ви… не, не вярвам заради това пралеля Хулда да ви изключи от завещанието си… но това е много уважавана професия, вие трябва да се гордеете, майка ми би се пръснала от… но… ох, знаете ли какво? Не е чудно, че Гери е в депресия! Вие сте ужасна майка и аз винаги съм искала да ви кажа това.
Чарли прекъсна връзката и хвърли телефона на Улрих.
— Тази тъпа крава пак мисли само за себе си! Поне можем да сме спокойни, че няма да получи инфаркт. Бясна е на Гери.
— Предполагам, че не е единствената — каза Улрих. — Какво, за Бога, си писала на хората, Гери?
Да, какво, за Бога, бях написала на хората?
— Трябва да замина за Новосибирск — прошепнах аз. — Трябва да се скрия някъде.
Телефонът в ръката на Улрих иззвъня.
— Моля ви, скрийте ме! — казах аз.
— Гери, мисля, че ще е по-добре… — започна Улрих.
— Моля ви!
— Но, Гери, с тези неща шега не бива. Една психиатрическа намеса…
— Ще й дадем детската стая — прекъсна го Чарли. — Там ще мога да я наблюдавам ден и нощ.
— Благодаря — казах аз. — Благодаря, благодаря, благодаря!
В дома на леля ми всичко беше спокойно. Прокраднахме се снишени покрай страничния прозорец и с тихи стъпки се заизкачвахме по аварийната стълба. Сърцето ми се бе качило в гърлото, а ръцете ми така трепереха, че с мъка улучих ключалката.
— Изобщо не знам защо си причинявам това — прошепнах аз. — Ако леля Евелин ме спипа, загубена съм.
— Но ти трябва да си вземеш нещата — отвърна Чарли шепнешком. — Ако бях дошла сама, можеха да ме арестуват за кражба. А и все пак леля ти ще е щастлива, че не си мъртва.
— Ти не познаваш моите роднини — казах аз.
Когато най-накрая успях да отключа вратата, видяхме, че някой вече ни беше изпреварил. По-точно, леля Евелин. Тя седеше на кухненската маса и беше завряла и двете си ръце в кутията ми за бижута.
Стресна се не по-малко от мен. Останах на мястото си като закована и я гледах втренчено, а тя гледаше втренчено мен.
Само Чарли запази спокойствие и каза:
— Добър ден! Дано не ви притесняваме. Трябва да вземем само някои неща. И не се страхувайте, това не е духът на Гери, това е самата Гери.
— Виждам — изсъска леля Евелин. — Доротея вече се обади и ми каза, че само си си позволила безбожна шега. Аз самата нито за миг не повярвах на писмото.
— Съжалявам — запелтечих аз. — Не исках…
— Майка ти не е на себе си — каза леля Евелин. — Сега навсякъде трябва да се обади и да обясни на хората, че дори за гълтането на приспивателни си прекалено глупава.
— Я по-полека — каза Чарли.
— Ако пралеля Хулда научи… — каза леля Евелин.
— Какво всъщност търсеше в кутията ми за бижута? — разкъсвах се едновременно от срам, страх и гняв.
— Нищо — каза леля Евелин. — За да е ясно от самото начало: това вече не е твоят дом. Нали го освободи. А след това, което направи, загуби всякакво право да живееш тук.
— Дори и така да е, тези неща все още принадлежат на Гери — каза Чарли. — Включително и бижутата й.
Леля Евелин затвори кутията.
— Да не би да ме обвинявате, че се интересувам от тези евтини дрънкулки?