Между другото, НЕ бях аз тази, която навремето потопи плитките ти в лепило и ги залепи за облегалката на стола, макар че ти така убедително го твърдеше пред Роте. Тогава, въпреки всичките ми уверения, че съм невинна, трябваше да напиша сто пъти «Едно немско момиче не бива да завижда за разкошната коса на друго момиче», а ти се ухили злорадо през крокодилските си сълзи. Сякаш ми е притрябвала твоята перушинеста, сплескана коса! Въпреки това, и днес няма да ти кажа кой беше истинският виновник — солидарна и в смъртта!
11
В подножието на аварийната стълба Йоханес Пол седеше на триколката си и ни препречваше пътя.
— Ге-ха-ри-хи? Вярно ли е това, което казва мама?
— Не, определено не е вярно. Тя дрънка само глупости — каза Чарли. — Направи ни място, Петрус. Това не ти е вратата на рая. — Тя се изкиска на шегата си, но Йоханес Пол не промени изражението си.
— Аз се казвам Йоханес По-ол. Петрус е бра-а-ат ми. Ге-ха-ри-хи? Вярно ли е това, което каза мама?
— Хей, латернаджийо, ти да не си глух? — викна Чарли. — Искаме да минем.
— Какво точно каза майка ти? — попитах аз.
— Тя каза, че ти не обичаш Исус — отвърна ми Йоханес Пол.
— Но… аз обичам Исус — казах доста бурно аз.
— Ако не се отместиш с тъпото си колело, ще изпусна лаптопа — каза Чарли. — Това ще излезе солено на майка ти!
— Но мама каза, че много си натъжила Исус — говореше Йоханес Пол, докато бавно се отместваше на заден ход. — Какво направи, че натъжи Исус?
— Не… не… не съм натъжила Исус — заекнах аз.
— Точно така — каза Чарли. — Той не е така чувствителен, както си мислиш. Освен това е и великодушен. Можеш спокойно да съобщиш това на майка си.
— Но какво си напра-а-авила? — попита Йоханес Пол.
Хила се появи на кухненския прозорец.
— Яденето е сервирано, Йоханес Пол — каза тя и ме погледна студено. А Чарли дори не удостои с поглед. — За едно дете е трудно да разбере защо някой би поискал да затрие, просто ей така, чудесния живот, който е получил в дар от Исус. Честно казано, и за нас, възрастните, също е непонятно.
Изпитах остра нужда да се оправдая. Само че не знаех как.
— Но животът ми изобщо не е чудесен — казах аз. — Дори е доста… Животът ми е ужасен. Но не държа Исус отговорен за това.
— Животът ти е дарен от божията ръка, но как ще го изживееш, вече е твоя отговорност — каза Хила.
— Е, да, може би на петдесет процента — казах аз.
Тогава Хила сложи ръце на кръста.
— Ужасен? Ужасен? Ти наричаш живота си ужасен? Да не би да си болна? Или нямаш покрив над главата си, или си вечно гладна? — извика тя разпалено, а очите й блестяха от справедлив гняв. — Знаеш ли колко хора по света са болни? Колко хора живеят в държави, където върлуват войни, глад и бедност? Колко хора си мечтаят да имат здраво тяло? Вършиш грях към Бога, когато не оценяваш колко си добре.
Прехапах устни.
— А ти знаеш ли как ми лазиш по нервите — каза Чарли, хвана ме за лакътя и ме задърпа напред. — Самонадеяна религиозна фанатичка! Знаеш ли колко пари ще пръснат децата ти за психотерапевти, когато пораснат? Натъжавате Исус, като се карате. Натъжавате Исус, като разхвърляте. Натъжавате Исус, като пишкате в гащите! Ако някой върши грях тук, това си ти! Само дето дори не го осъзнаваш. Хайде, Гери, да се махаме, преди да е започнала да ни ръси със светена вода.
В колата се разплаках.
— Хила е права — хълцах аз. — Ако всеки, който е по-зле от мен, реши да се самоубие, проблемът с пренаселеността на Земята изведнъж ще се реши.
— Естествено, че винаги ще има хора, които са по-зле — каза Чарли. — „Яж си зеленчуците, децата в третия свят биха се радвали, ако изобщо имат какво да ядат. Не реви заради удареното си коляно, а помисли за хората, които са загубили краката си. Стига плака за мъртвата си котка, горката Катерина Лемуская изгуби в кървавата баня при Владивосток мъжа си, синовете си и дъщеря си.“