Явно отдавна не бях чела вестници.
— Коя пък е тази Катерина Лемуская и каква е била тази кървава баня при Владивосток?
Чарли въздъхна.
— Нямам представа, току-що си го измислих. С това исках само да кажа, че нещастието е несъизмеримо. Нещастието е относително.
— Горката Катерина Лемуская — казах аз и заплаках горчиво за тежката й участ, въпреки че тя изобщо не съществуваше. А междувременно отново се обади болката в кътника ми.
Не всички ми бяха сърдити, че съм още жива. Някои се зарадваха. Поне така каза Улрих, който пое повечето телефонни обаждания през този уикенд. Обадиха се сестрите ми, Каролине и Берт, Марта и Мариус, леля Алекса и братовчед ми Хари. Всички те искаха да ми кажат, че се радват, задето съм още жива. Поне така твърдеше Улрих. Не се осмелявах да говоря с тях, само клатех мълчаливо глава, когато Улрих ми подаваше слушалката. Беше ми невъзможно да разговарям с когото и да било. Идеше ми да потъна в земята от срам. А и бях почти сигурна, че нито леля Алекса, нито братовчед ми Хари искат да ми кажат нещо мило. Най-вероятно Лулу и Тине — също.
— Гери ще се обади по-късно — казваше Улрих и си записваше като добра секретарка. От време на време ми предаваше в резюмиран вид съобщения като: „Лулу пита дали още пазиш имейл адреса на някой си суперяк31 и дали това трийсет и едно означава това, което тя си мисли, че означава. Тине иска да знае какви батерии са необходими за МР3-плейъра, а братовчед ти Хари каза, че твоят ред няма да е между Франциска и чичо Густав, а след някоя си Габи, която в последния момент е потвърдила, че ще дойде.“
Целият уикенд седях или лежах на дивана в стаята за упражнения на Чарли — бъдещата детска стая — и гледах втренчено стената или тавана. Щорите бяха спуснати и аз не можех да видя дали е ден или нощ. Не че имаше някакво значение.
Не мислех, че това е възможно, но в момента се чувствах много по-зле, отколкото преди самоубийството. Искам да кажа, преди не случилото се самоубийство. Доброто планиране, няма що! Вече не можех да храня никакви илюзии по отношение на своя така наречен организаторски талант. Доброто планиране винаги включва и непредвидимото, това би следвало да ми е ясно. Най-малкото трябваше да предвидя план Б.
Добре, че поне болките в зъба утихнаха.
Гледах втренчено тавана. Преди години бяхме изолирали стаята с кори от яйца, та пеенето на Чарли да не смущава съседите. Изглеждаха някак странно така, както бяха плътно налепени по стената и тавана, а на всичкото отгоре Чарли ги беше боядисала в тъмнолилаво и кремаво.
— Въпреки че наистина е много практично една детска стая да е изолирана от шум, все пак бих помислила за ново аранжиране, без корите от яйца — казах аз, когато Чарли влезе за пореден път и се тупна на дивана до мен.
— Имаш предвид нещо в светлосиньо с облачета ли? — попита Чарли. — Да, и аз си мислех за това. Сега, когато ще пея само в банята, ще имам достатъчно време.
— Наистина съжалявам, Чарли. Знам колко много обичаш да пееш. Не трябваше да ти го казвам — въздъхнах аз.
— Обичам да правя още куп други неща — каза Чарли. — Но, за съжаление, си права: аз дори не съм посредствена. Може би щях да си го призная много по-рано, ако някой друг ми беше обърнал внимание. Но хората са такива — наистина важните неща не си ги казват. Мисля, че ти ми даде добър урок. Току-що се обадих на баща ми и му казах веднага да предприеме нещо срещу лошия дъх в устата си.
— Едва ли е бил очарован — казах аз.
— Не беше, но като помисли малко, ще остане доволен, че съм му го казала. Всички надушват дъха му, но никой не му казва, за да може да направи нещо, а това не е честно, нали? Не трябва да се щадим, премълчавайки истината. Гери, не искаш ли да хапнеш нещо?
Поклатих глава.
— Нали не мислиш през цялото време как ще го направиш отново? — попита Чарли.
— Не през цялото време — казах аз. — През останалото се опитвам да си спомня на кого и какво съм писала.
— Може би още го има в компютъра ти — рече Чарли. — Или си го изтрила?
— Разбира се — отвърнах. — Почти всичко изтрих, почистих и изхвърлих. Исках да оставя само истинските неща, разбираш ли?