В неделя вечерта Улрих отново влезе в стаята с бележка в ръка и ми прочете:
— Майка ти нареди утре сутринта в осем часа да се явиш пред вратата й, в противен случай повече не си й дъщеря. Дали изобщо си можела да си представиш през какъв ад е минала заради теб. Ако само още веднъж й се наложи да дава обяснения по телефона заради твоето безвкусно и малодушно изпълнение, ще трябва да постъпи в болница заради проблеми със сърцето.
— Супер! — каза Чарли. — Според мен, там й е мястото.
— Майка ти каза, че най-малкото, което можеш да направиш, е сама да вдигаш телефона и да обясняваш поведението си — каза Улрих.
— О, по дяволите! — казах аз.
— Не си длъжна да ходиш — каза Чарли. — Остави старата да си беснее.
— Но ти не я познаваш. Тя наистина го мисли сериозно — отвърнах. — Вече никога няма да мога да й се появя пред очите.
— Е, и? В най-лошия случай може да те лиши от наследство и тогава няма да получиш нито един керамичен леопард! Ооо, колко жалко — каза Чарли.
— Но тя е права. Наистина се държа малодушно.
— Не мисля така — възрази Чарли. — Намирам те дори за много смела. Да напишеш всички тези писма и да останеш жива…
— Но това не е било умишлено — каза Улрих. — Чарли, колко пъти трябва да ти обяснявам?
— Напротив, напротив — рече Чарли невъзмутимо. — Хора, вие подценявате подсъзнанието! То винаги е по-силно от нас. А подсъзнанието на Гери е искало тя да живее! Искало е разправии! Искало е екшън. Писнало му е от цялата тази учтива и лъжовна помия.
— Страхотно — казах. — И сега трябва да плащам за капризите му. Мразя подсъзнанието си.
А може би Чарли наистина беше права. Защото, макар и да предпочитах да си седя на дивана, рано на следващата сутрин моето подсъзнание ме събуди и ме издърпа от леглото. Май наистина искаше разправия.
Точно в осем часа звъннах на вратата на родителите си.
Отвори баща ми. Изглеждаше ми някак уморен и като че ли се беше състарил.
— Здравей, татко — поздравих аз.
— Здравей, Гери — каза баща ми. Изражението на лицето му не се промени. Не понечи и както обикновено да ме прегърне и целуне. — Майка ти е в кухнята.
— Искам да знаеш, че пред теб стоя не аз — казах, — а моето подсъзнание.
Лицето на баща ми не потрепна.
— Майка ти не иска да те вижда. Току-що получи цветя. От пралеля Хулда.
— О — казах аз. — Мислех, че сте казали на пралеля Хулда, че аз… че аз не съм… Мога ли да си вървя?
— Само да си посмяла! — извика майка ми от кухнята. — Кажи й да влезе!
— Влез — каза баща ми.
— Пралеля Хулда отсъстваше този уикенд — извика майка ми от кухнята. — Казах на икономката й, умолявах я да унищожи писмото ти, но тази тъпа полякиня се правеше, че не ме разбира…
— Съжалявам — казах аз.
Явно обичащата разправии част от личността ми напълно се беше покрила. Стоях си там сама, както винаги жадна за разбирателство и хармония.
— О, по-добре да мълчиш — каза майка ми иззад вратата на кухнята. — Веднага да се обадиш лично на пралеля Хулда и да й обясниш всичко, разбра ли? Номерът й е записан на листче до телефона.
С каменно изражение на лицето баща ми сложи до телефона един стол от трапезарията, след което изчезна във всекидневната.
Набрах номера на пралеля Хулда.
— Беркрщфлукманскьов — каза някой от другата страна на линията. Вероятно беше икономката.
— Обажда се Гери Талер, праплеменницата на госпожа Флугман, тя вкъщи ли е?
Беше още ранна утрин, но душата ми копнееше за една водка. За мой късмет всички алкохолни питиета бяха в кухнята, а там беше и майка ми. Сигурно бе залепила ухо на вратата, за да проконтролира дали наистина ще изпълня задачата.
— Да, моля? — Това беше изисканият младежки глас на пралеля ми.
Покашлях се.
— Обажда се Гери.
— Гери?
— Гери, най-малката дъщеря на твоята племенница Доротея?
— Доротея?
Въздъхнах.
— Гери, която потроши майсенския порцелан, пралельо Хулда.
— А-а, тази Гери. Благодаря ти за милото и оригинално писмо, съкровище — каза пралеля Хулда. — Но аз си помислих, че наистина си се самоубила. О, сигурно нещо не съм прочела както трябва. Но аз и цветя изпратих на майка ти.