— Да, знам, благодаря. Аам, вярно е, че все още съм жива и исках да ти кажа, че… наистина, майка ми е съвсем… Тя би предпочела… От всички сестри тя наистина е…
— Веднага престани с това! — изсъска майка ми иззад вратата на кухнята.
Аз млъкнах.
— Разбира се, че си още жива, иначе как щеше да ми се обадиш, нали съкровище? — Пралеля Хулда направи пауза. Чух как запалва едно от цигаретата си. — И как смяташ да го направиш? Няма ли да ти бъде трудно, след като вече всички знаят какво си намислила?
— Аз… всъщност исках да глътна приспивателни — казах аз. — С тях работата е сигурна, направо убиец. Имах общо трийсет и пет хапчета, но поради известни обстоятелства, които, ако опиша, ще отнеме доста време, ги загубих.
— Загубила си ги?
— Една камериерка ги изсмука всичките с прахосмукачка.
— О, така ли, разбирам, съкровище. Наистина се е получило много глупаво — каза пралеля Хулда. — А не можа ли по някакъв начин да импровизираш набързо?
— Не — казах аз.
— Да, всичко останало е наистина отблъскващо. А когато на човек му притрябва зелена мухоморка, никога няма наоколо. — Да не би пралеля Хулда да се смееше? — Ще опиташ ли отново, съкровище?
Аз самата не можех да си отговоря. Исках ли отново да опитам?
— Извини се най-накрая — изсъска майка ми иззад вратата.
— Извинявай, пралельо Хулда — казах аз.
— Но защо?
— Ами за това, че аз… че ти… получи това писмо — запелтечих аз.
— О, няма за какво, съкровище! За мен беше приятно разнообразие. Благодаря ти за всички тези книжки. По принцип, не чета такива неща…
— Разбира се, че не четеш — казах горчиво аз. Всички четат само Кафка и Томас Ман.
— … но илюстрациите много ми харесват. Като тази жена тук, как само се е извила назад със сестринската си униформа, да, наистина е много гъвкава. А и младият мъж, какъв невероятен гръден кош има само. И как страшно гледа. Чудесно. Мисля ей сега да ги поразгърна. Аривидерчи, съкровище.
— А, да, аривидерчи, пралельо Хулда.
— Това ли беше всичко? — извика майка ми от кухнята. — Какво каза тя?
— Прати много поздрави — казах аз. — Сега мога ли да си вървя?
— И дума да не става! — извика майка ми. — Цял ден ще седиш до този телефон и ще приемаш обажданията. Ти забърка тази каша и е редно ти да си я изсърбаш.
— Защо просто не включиш телефонния секретар — предложих аз.
— Защото ще стане още по-лошо — каза майка ми. — После ще трябва аз да им се обаждам… Не, не, ти ще обясниш на хората директно и лично, че всичко е било една голяма грешка и че аз нямам абсолютно нищо общо с това.
— Имаш предвид грешка в смисъл… ааа…?
— В смисъл… Дано измислиш нещо умно! — крещеше майка ми. — Мога да загубя репутацията си.
И аз се настаних на стола с надежда телефонът изобщо да не звънне. Но за жалост, той звънна твърде скоро. Първа се обади госпожа Кьолер, майката на Клаус Кьолер.
— Бях сигурна, че това е просто една плоска шега — каза тя, когато разпозна гласа ми по телефона. — Винаги си имала странно чувство за хумор.
— Извини се! — съскаше майка ми иззад вратата.
— Съжалявам — казах аз.
— Трябва да се извиниш на Клаус — каза госпожа Кьолер. — Как само потъпка чувствата му! За съжаление, ти никога няма да имаш син, иначе рано или късно щеше да разбереш колко е болезнено за една майка да гледа как изтръгват сърцето на сина й… Когато му отнемат илюзията, че светът е място на справедливостта!
— Но аз ви писах какво се случи в действителност, госпожо Кьолер! — казах аз. — Всъщност Клаус беше този, който ми отне илюзиите!
— Мило мое момиче — каза госпожа Кьолер, макар да беше повече от ясно, че изобщо не съм й мила. — Както и да го въртиш и сучеш, в живота ти завинаги ще остане позорното петно, че за бала си имала уговорка едновременно с две момчета. Но аз винаги съм предупреждавала Доротея: преждевременно развитите малки фръцли по-късно остават стари моми.
А вонящите мърльовци, които си бъркат в носа, са утрешните изгряващи звезди, така ли? Никога не съм била фръцла! Още по-малко, преждевременно развита. На шестнайсет още не знаех как се използва тампон. Но за какво да обяснявам това на госпожа Кьолер?
— Извини се! — изсъска майка ми иззад вратата.