— Още веднъж, съжалявам — казах аз и затворих. — Защо госпожа Кьолер си мисли, че няма да имам деца, мамо? И тя ли мисли, че съм лесбийка?
— За да имаш деца, ти трябва мъж — каза майка ми иззад вратата. — А след това, което направи, никой повече няма да те иска. Никой, на който осемте сетива са му поне донякъде наред. Как мислиш, колко ли е бил доволен Клаус, че това чудо му се е разминало! Ах, иде ми вдън земя да потъна от срам.
Осем сетива? Клаус Кьолер разполага с осем сетива? Зрение, слух, обоняние, вкус, осезание, смръдливост, бъркане в носа — но коя е осмата му способност?
Следващият обадил се беше леля Алекса.
— Я виж ти, Гери, момичето ми, вече си у дома? Мислех, че майка ти няма да те пусне да пристъпиш прага й.
— Пусна ме, но само в антрето — казах аз.
— Извини се — изсъска майка ми.
— Извинявай, лельо Алекса — казах аз.
— Но за какво? — попита леля Алекса.
О, вярно, на нея не бях изпратила обидно писмо.
— Извинявай, че потроших майсенския порцелан — казах аз.
— Вече е забравено и простено — каза леля Алекса. — Винаги съм казвала на Доротея, че един ден грешките във възпитанието ви ще й се върнат. Гери, детето ми, кой прави като теб! Нормално е човек да остави прощални писма, в случай че умре, но не да ги изпрати предварително! Надявам се моята Клаудия никога да не постъпи толкова глупаво.
Тя беше невъзможна като всичките ми лели. Но беше права. Наистина подходих ужасно некадърно. Ако не бях изпратила прощалните писма, сега нямаше да имам тези ядове на главата. Като капак на всички неприятности, които си имах и преди.
— А пралеля Хулда обади ли се? — попита леля Алекса.
— Тя изпрати цветя на мама — отговорих аз.
— О, сериозно? — Тя се засмя от сърце. — А тя знае ли, че получи приспивателните от собствената си майка?
— Не — казах аз.
— Е, в такъв случай, ей сега ще й разкажа — каза леля Алекса и затвори доволна телефона.
Третият обадил се беше Грегор Адриан от издателство „Аврора“.
— Домът на Талер — казах аз.
— Добър ден, обажда се Адриан от издателство „Аврора“ — каза той с топъл баритонов глас. — Гери Талер работеше за нас. Роднина ли сте на Гери Талер?
Не можех дума да обеля. Коленете ми внезапно омекнаха. Добре, че бях седнала.
— Кой е? — изсъска майка ми иззад вратата.
— Ало? Чувате ли ме? — попита Адриан. — Значи, ние от „Аврора“ искаме да поднесем нашите съболезнования и… ааа… Значи, Гери беше прекрасен човек…
— Но вие изобщо не я познавахте — изплъзна ми се от устата.
Известно време от другата страна на линията цареше мълчание, след което Адриан каза:
— Може би не особено добре. Но все пак достатъчно, за да можем да кажем, че тя беше изключително даровита авторка.
— Ха-ха-ха! — казах аз. — Тогава защо спряхте поредицата Норина! Защо не й предложихте да пише за „Лаврос“? Хм?
— Защото… значи „Лаврос“, за съжаление, не е в правомощията ми — каза Адриан. — Освен това съм нов тук и нямаше как да знам… — Той се прокашля. — Кога ще се състои погребението?
— Няма да има такова — изтърсих аз.
— Моля?
— Няма да има такова! Защото всъщност не съм мъртва.
Отново мълчание, но този път значително по-дълго.
— Гери? Искам да кажа, госпожо Талер? Вие ли сте?
— Да — казах троснато аз.
— Значи изобщо не сте мъртва?
— Правилно — казах аз. — Което обаче не означава, че не бих искала да съм.
Най-вече в този момент, когато неловкостта почти не се търпеше.
— И… значи, как да разбирам всичко това? Да не е било един вид, да кажем, PR акция? — попита Адриан.
— Не, не беше — скарах му се аз. Дори не знаех защо точно сега толкова се ядосах. И защо точно на него. — Просто се провалих, окей? Както винаги! Провалът пронизва живота ми като червена нишка. Мислите ли, че щях да ви напиша такова писмо, ако допусках, че някога отново ще разговарям с вас?
От другата страна на линията отново настъпи мълчание.
— Предполагам, че не — промълви най-сетне Адриан.
Известно време мълчахме.
— Какво всъщност ви бях написала? — попитах неуверено аз.
— Не си ли спомняте?
— Бях пияна — казах аз. — И написах много писма.