Или по-точно — мързелуваше там.
— Аз също не мисля, че е добра идея да се нанесеш отново там, откъдето започна нещастието ти — рече Улрих. — Ей, сестро, защо не потърсиш на спокойствие нещо по-добро? Можеш да останеш тук, докато си намериш нещо.
— Именно — каза Чарли. — Сега печелиш повече и можеш да си позволиш нещо много по-добро. Някъде близо до нас!
— Още не е сигурно дали това, с работата, ще се получи. А търсенето на друга квартира може да отнеме време.
— За нас няма да е проблем — каза Чарли. — Улрих, нали няма да е никакъв проблем?
— Няма — потвърди Улрих.
— Ние много, много те обичаме — каза Чарли. — Нали Улрих?
— Да, обичаме те — изръмжа отново Улрих.
Бях толкова трогната, че пак заплаках.
— И аз много, много ви обичам двамата — казах аз.
— Добре — рече Чарли. — Тогава, моля те, никога повече не се самоубивай, чу ли?
Беше мой дълг да съобщя на Лулу за нападението на Патрик — а тя какво щеше да прави с тази информация, си беше нейна работа. Честно казано, не намирах за чак толкова лошо това, че Патрик се е подвизавал в интернет като суперяк31 и е карал жените по кафенетата да му го докосват — брррр гнусно! Всеки има в живота си нещо, с което не се гордее. Стана лошо едва след като той говори с мен. Този тип беше една долна, сексистка и лъжлива свиня.
Ето защо се обадих на Лулу.
— Лулу, вече знам със сигурност, че Патрик и суперяк31 са едно и също лице — започнах аз без заобикалки. — Преди малко той самият ми го каза.
— Знам за какво сте говорили — каза студено Лулу. — Патрик току-що ми разказа.
— Наистина ли? Е, сега вече съм учудена. Той ми каза, че всичко ще отрича и че ти ще повярваш на него, а не на мен.
— Гери, ти си моята малка сестра и аз наистина те обичам, но мисля, че прекаляваш — каза Лулу. — Едно е да намираш Патрик за привлекателен и да го сваляш, но съвсем друго е да разказваш подли лъжи за него, за да ни разделиш.
— Какво? Никога не бих сваляла този тип, ти да не си луда? Нямам представа какво ти е разказал, но това наистина е… — Бях толкова възмутена, че чак се разсмях. Но само за кратко. — Знаеш ли, Лулу, откровено да ти кажа, Патрик е невероятен задник. Той е свалял жени в интернет и после — и аз не знам как е успявал — ги е примамвал с номера за инструмента в леглото си, а сега се прави на ни лук ял, ни лук мирисал.
От силното вълнение кътникът отново ме заболя.
— Престани — извика Лулу. — Знам, че сега преживяваш тежък момент, но това е просто… болестно състояние!
— Да, това на суперяк31. Той дори не ме позна, толкова много жени са минали през него. Даже не си спомни дали съм от тези, с които е спал или от тези, които са го отрязали. Може би никак не са малко тези, за които номерът „пипни го“ в кафенето е дошъл в повече.
— Ще затворя — каза Лулу с безупречния си учителски глас. — Не че ти се сърдя, но искам да прекратя този разговор.
— Обзалагам се, че не му е дълъг трийсет и един сантиметра — заявих аз, но Лулу беше вече затворила.
— А предполагам, че не е и суперяк — додадох на себе си.
Чарли не спря да се смее, докато й разказвах за това. Тя каза:
— Сестра ти е голям човек и ако иска да задържи този мръсен интернетчикиджия, си е нейна работа.
Е, добре. Значи, това го изяснихме. Остана само тайната среща с Оле.
Докато на следващия ден по обяд го чаках в кафене „Фасбендер“, зъбът продължаваше да ме боли. Досега само се обаждаше от време на време, но вече не можех да се заблуждавам, че не е зъбът, а някаква мистериозна фантомна болка.
Въпреки това си сложих половин лъжичка захар в кафето, докато нервно се оглеждах дали Мия не дебне скришом отнякъде и не е насочила някоя отровна стрела към мен. Беше чуден майски ден и аз седнах на маса отвън с изглед към апостолическата църква.
Оле дойде тичешком, само с пет минути закъснение. Кабинетът му беше на една пряка оттук.
— Едно момченце, което не искаше да си отвори устата — рече задъхано. — Майка му го водила на трима зъболекари и никой не бил в състояние да го накара да си отвори устата. Но аз се справих. Кажи, не съм ли добър? Извинявай, не исках да закъснея. Правила ли си нещо с косата си?
— Измих я — признах откровено аз.
Всъщност намерението ми беше да си направя някоя прическа, но при положение че единственото, което можех да облека, бяха дънките ми и тениската с надпис: „Подолски — искам дете от теб“, нямаше нужда толкова да се престаравам за останалото.