— Осигурителната ви карта, моля — каза асистентката.
Аз й я подадох над рецепцията.
— Ама, че късмет извадихте — каза тя. — Господин докторът е зает до края на другия месец.
— Мислите ли?
Да, моята представа за късмет явно беше различна. Мразех непланирани действия от този род. Обикновено се подготвях душевно и физически за посещението си при зъболекар поне няколко дни напред.
Когато седнах на стола, болката ми внезапно се изпари.
— Мисля, че ми мина — казах аз и отново станах. — По-добре да си ходя.
— Седнете, моля ви. Винаги така се получава — обясни Лена, слабичката руса асистентка, и ми сложи лигавниче на врата. — Това е от адреналина. Веднага щом се приберете, ще ви заболи отново.
— Я да видим сега — рече Оле.
В бялата си престилка той беше въплъщение на главния лекар Госвин. (Когато измислих този образ, още не познавах Оле, но приликата наистина беше поразителна.) Възхищавах се още няколко секунди на начина, по който бялото подхождаше на сините му очи, загорелия тен и светлата коса, после той задвижи стола, аз се озовах в хоризонтално положение с насочена към лицето ми лампа.
Машинално отворих уста и затворих очи.
— Чудесно — каза Оле и започна да почуква зъбите ми с метална кука. Оказа се не кътникът с пломбата, а зъбът до него, заради когото подскочих почти до тавана, последният ми кътник без пломба. Имах доста равни и бели, но не особено здрави зъби, и то въпреки пълната забрана на майка ми за ядене на сладко в детството. Благодаря ти, мамо!
— Дреболия — констатира Оле и ми тикна два тампона в бузата. — Само една малка дупчица. Няма да слагаме упойка, нали?
— Хазбила се! Без ойка ого ме оли! — извиках аз с пълна буза.
— Знаех си, че си храбро момиче — каза Оле и машинката забръмча. — До къде бяхме стигнали?
— Ойка! Ойка! — размахах аз юмруци във въздуха.
— А, да — каза Оле, докато забиваше машинката в болящия ме зъб. О, как мразех този звук! — Мия ме напусна, а баща й си мисли, че аз не съм контролирал патката си.
При тези думи помпичката за изсмукване на слюнка се изплъзна на асистентката и попадна в гърлото ми. Явно още не се беше разчуло за най-новите обрати в личния живот на шефа й.
— Ххххх! — направих аз.
— Извинете — измънка Лена.
— Тези дни ще потърся адвокат и ще се консултирам какво ще ми остане след развода — каза Оле и задълба с машинката точно в болното място.
— Ау — извиках аз. — Ойка!
Но Оле нежно ме притисна към стола и продължи да дълбае. С това завинаги ме излекува от фантазиите, в които той и аз правехме страстен секс на същия този зъболекарски стол. Както казах — в моите фантазии. А в тях не присъстваше нито машинка, нито асистентка.
— Ето, приключихме — каза Оле точно когато си мислех, че ще изгубя съзнание. — Беше много смела. Сигурно няма да се наложи да плащам много, кредитът за кабинета е доста висок… пък нямаме и деца. Може би ще трябва да й изплатя нейната част на жилището, но ще го преживея. Не, не, не ставай, идва ред на пломбата. Още малко, Лена, да, стига толкова. Нямам нищо против да задържи жилището, но тогава тя ще има да ми плаща. Ха-ха, интересно как. Тази жена прахосва за обувки всичко, което изкара.
Той сложи нещо студено върху нерва ми.
— Ау — казах, останала без сили.
Когато най-накрая устата ми беше изплакната, а столът изправен, аз станах и казах:
— Много ме болеше! Защо не ми сложи упойка?
— Нали всичко свърши добре — рече Оле. — Лена, можеш да излезеш още десет минути в обедна почивка.
— Я кажи, ти винаги ли правиш така? — озъбих му се аз, когато Лена излезе. — Много добре ме чу как виках!
— Но нали вече не те боли — каза Оле и свали лигавника от врата ми. — Няма изтръпнало! — Той погали нежно с върха на палеца си долната ми устна. — Ако сега те целуна, ще усетиш всичко.
— Ако — казах аз. — Но след такова мъчение изобщо не ми е до целувки. Оле, не смятам за редно да оставиш Мия с впечатлението, че аз съм причината за вашата раздяла.
— Но причината си ти! — отговори Оле.
Погледнах го изумено.
— Не съм!
— Напротив, ти си! — упорстваше той.
— Глупости! Мия ти изневерява, не помниш ли?
— Обичам те, Гери — каза Оле.