Единственият проблем беше предплатата за три месеца. В моята кредитна карта нямаше толкова.
— Ще ти дам парите назаем — каза Чарли, щедра както винаги.
Но тя нямаше никакви пари, освен ако не говореше за парите на Улрих. Но от него наистина не можех да приема.
— Не е необходимо — рече Лулу. — Татко ще даде предплатата.
— Хо, хо, хо — развесели се Чарли.
— Какво?
За малко да припадна. От първия си семестър (и всъщност последен) в университета насам не бях получавала пари от родителите си. Дори и на Коледа или за рождения ми ден. Майка ми предпочиташе при такива поводи да ми подарява вещи, от които според нея имам остра нужда: зимно палто, пуловер в меланж от ангорска вълна и сокоизстисквачка, която за нула време изстискваше от небелени плодове здравословен сок.
— Спокойно можеш да приемеш — каза Лулу.
— Не искам подаяния — отговорих й аз.
— Я си затваряй устата — викна Чарли.
— Мога да ти оставя кухненското обзавеждане — възнегодува Патрик. — Ще искам за него минимум три хиляди и петстотин.
— Патрик! — каза Лулу предупредително. — Гери няма пари, а при това е и малката ми сестра.
— Но тази кухня ми струваше осем хиляди и петстотин — каза Патрик. — И то само защото улучих супернамаление. Само хладилника…
— Патрик — каза Лулу. — Сега сме едно семейство. В семейството хората не печелят един от друг.
— И без това кухнята е ужасна — намеси се Чарли. — Като от Франкенщайн. Тези полирани вратички стават целите на пръсти. За такова нещо и цент не бих платила.
Лично аз не намирах кухнята за толкова грозна. Дори ако съм честна, много ми харесваше. Тези леко плъзгащи се шкафчета и гениалният американски хладилник, невероятните газови котлони… Най-после ще можем да провеждаме нашите кулинарни вечери и в моята кухня. През това време Фло, Гереон и Северин можеха да спят в спалнята ми. Спалнята не беше особено голяма, но с тези вградени шкафове изглеждаше просторна, а във всекидневната можеха да се сложат легла и за децата на Марта и Мариус, ако се наложи.
— Етажерките няма да ги дам без пари — каза Патрик. — Те са дизайнерски.
— Продай ги в еВау — предложи Чарли. — Нали суперяко си запознат с интернет.
— Не става толкова бързо — каза Патрик и хвърли на Чарли унищожителен поглед. — А и съхранението на мебелите през това време ще ми струва цяло състояние.
— Никак не е лесно два апартамента да се поберат в един — въздъхна Лулу. — Няма как, всеки трябва да се раздели с някои вещи. Аз, например, трябва да се лиша от любимия си диван. Ти случайно да го искаш, Гери?
— Като подарък?
Лулу обичаше повече от всичко своя кадифен диван в необароков стил с цвят на патладжан. Той беше с позлатени крачета във вид на лъвски лапи и имаше избродирана златна корона. Беше облегнат на стена, боядисана в лилаво до един скрин, в който Лулу държеше аксесоари за сервиране. Аксесоарите за сервиране бяха едно от хобитата й. Черните кожени дивани на Патрик щяха да седят малко странно в дома й.
— Разбира се, че като подарък — каза Лулу. — Вече не ми трябва.
Не мислих много дълго. С радост щях да се разделя с моя стар червен диван, който се намираше в мансардата. Както и със старата си кухня. Леля Евелин би могла да попита в църквата за някой, на когото биха свършили работа.
— Добре — казах аз въодушевено.
Хазяйката донесе договорите и всички ние седнахме на стъклената маса за хранене на Патрик, за да ги подпишем. Чарли настоя Патрик да състави собственоръчно и договор за дарение на кухнята.
— А не после да измъкнеш от Гери пари. Имам предвид, зад гърба на Лулу!
— Но сега ние сме едно семейство — повтори Лулу. — Няма нужда от такъв договор.
— Предвидливостта крепи порцелана — рече Чарли. — По тези въпроси винаги съм суперяко непреклонна.
— От мен да мине — каза Патрик, видимо отегчен.
На улицата пред входната врата все пак му се отдаде възможност да говори с мен насаме, докато Чарли и Лулу слушаха обясненията на хазяйката за това в какво се състои тайната на разкошното цъфнало мушкато пред вратата на магазина.