— Аз се помещавам в „Аврора“ в един килер — прекъсна ме Адриан. — Което обаче официално никой не бива да знае. На хората се казва, че нашият Грегор заема водеща длъжност в издателския бранш, като името „Аврора“ е табу.
— Това е откачено — възкликнах аз. — На колко години сте?
— На трийсет и четири — въздъхна Адриан. — Но все още съм длъжен да се явявам всяка неделя на обяд у родителите ми.
Наведох се напред.
— Аз също! И се държат с мен като с малко дете. Мислили ли сте да се преместите в друг град?
— О, да — каза Адриан. — Следвах две години в Англия.
— Ето, виждате ли! Значи вашите родители би трябвало да се…
— Докато брат ми преподаваше като гостуващ доцент в Оксфорд — прекъсна ме пак Адриан.
— Хм, явно братята ви са железни във всяко отношение. Но едва ли изглеждат така добре като вас! — Последното го казах с пълна увереност.
— По време на следването си Албан работеше като модел — каза Адриан. — А само преди четири седмици Николаус беше избран в интернет за най-красивия учен в Европа.
— Да, но пък се казват Николаус и Албан — казах аз, защото нямаше вече какво друго да измисля. — И просто не мога да си представя, че изглеждат по-добре от вас. Защо вие не работехте като модел по време на следването си? Това, което Албан може, го можете и вие.
— Много съм нисък — каза Адриан. — Ръстът ми е само метър и осемдесет и един. Братята ми…
— Знаете ли? — прекъснах го аз. — Не желая повече да слушам за братята ви! След като ви казвам, че сте най-красивият мъж, какъвто от години не съм виждала, не, най-красивият мъж, който изобщо съм виждала, значи трябва да ми вярвате. А аз познавам няколко красиви мъже.
— Но вие никога не сте виждали братята ми — упорстваше Адриан. — Всичките ми приятелки досега изпадаха във възторг от тях. Поне тези, които мъкнех със себе си на неделните обеди.
— И Мариане Шнайдер ли?
— Не съм представял Мариане на семейството си — едва не подскочи ужасено Адриан. — Пък и тя никога не би поискала. Вече казах, че това между нас беше незначителна афера.
— Казахте жалка и излишна — поправих го аз.
Сервитьорът дойде и взе поръчката ни за еспресото.
— Как така всичките ви сестри са руси, само вие не сте? — попита Адриан, когато сервитьорът се отдалечи.
— Леля ми Евелин мисли, че съм от пощальона. Но в действителност аз съм единствената, която прилича на баща ми. Кафявата коса, кафявите очи…
— Но вашите очи не са кафяви — каза Адриан и се наведе напред. — Те са като… сироп от карамел, погледнат срещу слънцето.
Хм, доста хубаво сравнение, много по-хубаво от кехлибар, което обикновено правеха някои.
— Сестра ми Тине има същите очи, но на русата й коса стоят някак по-добре — казах аз, за да прикрия смущението си.
— Знаете ли? — каза Адриан и се засмя. — Не желая повече да слушам за сестрите ви.
Бях готова да заложа договора си, че никой от братята му няма такъв заразителен смях. Човек просто не можеше също да не се засмее.
Еспресото пристигна, а заедно с него полека-лека и краят на нашия „бизнес обяд“, за което много съжалявах. Но Адриан трябваше да се върне в килерчето си, а аз трябваше да отида при Чарли, която беше приготвила бутилка шампанско, с която да полеем моя договор. Но преди това исках да се отбия при баща си.
— Беше ми много приятно с вас — каза Адриан пред ресторанта и така странно ми подаде ръка, че аз не знаех дали да я стисна, или да я потупам. Не направих нито едното, нито другото.
— На мен също — отвърнах само аз, внезапно някак притеснена. — Благодаря за поканата. Довиждане.
— До скоро — каза Адриан.
Когато се отдалечих на няколко крачки, той извика:
— Почакайте!
Аз се върнах и го погледнах с очакване.
— Според мен, а-а-а, мисля, че сега, когато сме един вид колеги, можем да си говорим на малки имена, какво ще кажете? — попита той.
— Добре — съгласих се аз. — Макар че Адриан ми харесва повече от Грегор. Да не говорим, че и вампира си кръстих Грегор.
— Въпросът е да си говорим на ти — каза Адриан. — А как ще ме наричаш няма значение.
Когато ме видя, баща ми отново прие каменното си изражение.
— Гери, каква изненада, нали днес не е неделя. Влизай, майка ти е на бридж. Искаш ли чай?