— Лулу каза, че си искал да поемеш предплатата, татко — започнах направо аз. — Дойдох да ти кажа, че не мога да приема парите. Макар да е много мило от твоя страна, задето ми предлагаш.
— Не съм го направил от любезност — каза баща ми. — Вече преведох парите.
— Наистина, татко, мога да се оправя и сама. Винаги съм се оправяла сама.
— Мило дете, само преди две седмици ти се опита да отнемеш живота си — рече баща ми. — Не бих нарекъл това способност да се оправяш сама.
Изчервих се.
— Да, но ако се абстрахираме от това… Нещата при мен наистина потръгнаха. Днес подписах нов договор с „Аврора“. Според него ще взимам процент от оборота. Само гарантираният ми хонорар е двайсет и четири хиляди евро годишно.
— Това означава бруто две хиляди на месец — каза баща ми. — Не е кой знае какво. Особено като се има предвид колко малко внасяш за пенсионни осигуровки. Случайно и аз съм ти превел точно двайсет и четири хиляди евро.
— Моля? Но предплатата за квартирата възлиза само на…
Баща ми вдигна ръка.
— Това е точно сумата, която по право ти се полага — каза той. — Отдавна трябваше да ти я дам.
— Но аз не искам…
Той отново ме прекъсна.
— Двайсет и четири хиляди евро ми струваше следването на всяка от сестрите ти. Ти прекъсна своето в първия семестър и започна сама да се издържаш. Напълно в реда на нещата е да си получиш полагаемото сега.
Аз се разплаках.
— Въпреки че ми беше толкова сърдит… Извинявай, татко. А аз дори не ти написах прощално писмо.
Баща ми понечи да ме прегърне, но после пое само ръката ми.
— През последните седмици много мислех за нас и теб. Горчиво се упреквах, че изобщо съм допуснал това да се случи. Ти беше права за онова, което тогава ми наговори, навън в градината — никога не сме ти показвали, че се гордеем с теб. Беше ме яд, че заряза следването си именно защото си не по-малко умна и надарена от сестрите си. През всички тези години си мислех, че пропиляваш живота си…
— Но нали не всички хора могат да бъдат учителки и заклети преводачки — казах аз.
— Вярно е — каза баща ми. — Освен това, мисля, че романите ти далеч не са толкова лоши. Наистина. Когато за миг забравя, че всичко това го е измислила дъщеря ми, направо се увличам. Можеш спокойно да се опиташ да напишеш истинска книга.
— Татко…
— Да, добре, не исках да прозвуча лошо. Какво ще кажеш да напишеш книга за това, как една млада жена иска да се самоубие и как пише прощални писма до всичките си познати?
— Първо трябва да напиша трийсет и два романа за вампири — казах аз. — Вампирите са много актуални в момента.
— Това ще зарадва леля ти Алекса — каза баща ми. — Нали и тя е една от тях.
„До
Опечаленото семейство Талер
Хазенакер 26
Скъпа госпожо Талер,
Скъпи господин Талер,
Искам да Ви изкажа искрените си съболезнования за смъртта на дъщеря Ви Герда. Гери и аз бяхме съученички от пети клас нагоре и винаги сме били много близки. За съжаление, през последните години позагубихме връзка (аз следвах социална педагогика в Мюнхен, след изпитите работех с деца с увреждания, което продължи, докато се омъжих, сега живея в голямо имение и имам две деца — Луизе на 4 години и Фридрих — на 1), така че за жалост не съм разбрала за проблемите на Гери.
Ах, да беше се обърнала за помощ към мен, докато учехме заедно, неведнъж съм я измъквала от кашите, които забъркваше. Но, за съжаление, сега е твърде късно и на нас, опечалените, не ни остава нищо друго, освен да се утешим с думите на поета: «Тежко е да загубиш човек, но ти остава утехата да знаеш колко много хора са го обичали».
Аз, от своя страна, ще се придържам към казаното в цитата от Ото фон Лекснер: «Утехата е изкуство на сърцето, тя често означава да мълчим с любов и мълчаливо да състрадаваме», и мислено ще съм при Вас.
16
— Още ли ти е лошо, мила Чарли, взела съм ти нещо, което на мен винаги ми е помагало и което няма абсолютно никакви странични ефекти, Улрих, няма ли да се обръснеш най-после, мечко такава, Гери, изглеждаш фантастично, обувките ти нови ли са, купих агнешко, но никъде нямаше патладжани, за които да е сигурно, че не са генно модифицирани, Северин, не прави така, да не си някое куче, мини оттук, Марта и Мариус също пристигнаха, моля ви, не правете тъпи забележки за подутите й глезени, защото започва да плаче и няма спиране, крайно време е вече това слонско бебе да се роди, Оле също е тук, без Мия, те двамата се разделиха, но вие сигурно вече го знаете, не мога да кажа, че съжалявам за това… — Каролине ни посрещна с обичайния си за съботната вечер монолог, докато ние си проправяхме път между купища играчки и дрехи.