— Стоп на кола, мамо — казах аз.
Докато ме влачеше по стълбите, хвърлих през рамо поглед към Адриан. Той се усмихна и вдигна палец. Боже, колко беше сладък със смахнатата си прическа.
— Може и да се видим след малко пак! След валса с прачичо Август — казах аз.
— Да. И на мен ще ми трябва глътка чист въздух.
— Симпатичен мъж — отбеляза майка ми. — Женен ли е?
— Не — казах аз.
— Обвързан ли е?
— Също не.
— Ето, виждаш ли — каза майка ми. — Човек просто трябва по-често да посещава музеите.
Времето до отварянето на бюфета се точеше като дъвка, още повече че бях сложена да седя между прачичо Август и прачичо Хайнрих и двамата непрекъснато ме пощипваха по бузите, талията или бедрата. Прачичо Август щеше да ме щипне и на друго място, но когато се опита да го направи, аз здраво го пернах със супената лъжица по ръката.
— Ау! — извика той. — Като сме стари, та какво!
— Следващия път ще взема вилицата — казах предупредително.
Срещу мен седяха Тине и Франк заедно с Хизола, Хабакук и Арсениус. Тине беше със същия костюм като Лулу, само че в светлокафяво.
— Гладни сме! Гладни сме! — викаха Хабакук и Арсениус и удряха с вилиците си по масата. Малко преди това им бях подарила два iPod-а, което педагогически погледнато не беше много умно, но нали сега имах пари, пък и те бяха прави за това, което ми бяха написали. Останаха толкова изненадани, че близо четвърт час седяха съвсем послушни. Високо оцених и факта, че не ме попитаха нито за телевизора, нито за лаптопа.
Но сега отново бяха себе си.
— Да не се намираме в джунглата? — попита пралеля Аделхайд, която седеше през две места от мен. — В днешно време децата нямат никакви обноски. Едно време ни удряха с пръчка, ако не седяхме мирно.
Това изключително много заинтригува Арсениус и Хабакук. Те помолиха пралеля Аделхайд за подробности. Тя разказа как учителят толкова силно я бил ударил, че по краката й текнала кръв. Арсениус и Хабакук бяха очаровани.
— Но кога е било това? — попита пралеля Елсбет (поне предполагам, че беше Елсбет) от другия край на масата.
— Хм, хиляда деветстотин… Е, може да съм го видяла и в някой филм.
— Роклята е страхотна — каза ми Тине. — Наистина ти седи добре. Отслабнала ли си?
— Мъничко, може би.
— И аз исках да си облека рокля — каза Тине, — но мама държеше на този костюм…
— Не изглежда зле.
— Да, само дето цветът му е малко лайнян — каза Хабакук, а Арсениус изрева:
— Като диария! Мама се наакала. Мама се наакала.
Чичо Август измъкна една бележка от джоба на костюма си.
— Моите стихове — каза той. — Не мога да ги видя без очила. Можеш ли да ми ги прочетеш, сладка праплеменничке?
— Чуй какво отвън долита, хола хи хола хо — четях аз. — Искаш ли да бъдеш моята любима, хола хихахо. Чичо Август, това е оригиналният текст: ти трябваше да си съчиниш свой.
— Да, да — каза чичо Август. — Ама като нищо не ми хрумва.
Телефонът просвири от чантата ми симфонията Юпитер.
— Сега този префърцунен Хари не ми дава да изляза пред гостите — хленчеше прачичо Густав. — А толкова много обичам да пея. Направо е несправедливо. Знам такива хубави песни и пея като Ханс Албърс. Жените падаха в краката ми, когато запявах.
— Откъде идва тази хубава музика? — попита пралеля Аделхайд.
— От чантата на Гери — каза Тине. — Гери! Нали трябваше да изключим телефоните си.
Извадих телефона от чантата си.
— Да — прошепнах аз.
— Здравей, красавице моя, какво правиш в момента? — попита Оле.
— Да ме отстрани иска той, този Хари! Страх го е, че ще го засенча — каза прачичо Густав. — С неговото тъпо изпълнение на пиано!
— Оле, не е удобно сега. На сребърната сватба съм, в „Лексингтън“, говорих ти за нея, а телефоните са забранени под страх от смъртно наказание — шепнех аз.
— В „Лексингтън“! Мия успя ли да те засече?
— Не, засега още не — отвърнах аз. — Но съм си взела лютивия спрей, за всеки случай.
— Как може една дамска чанта да издава такава хубава музика? — попита пралеля Аделхайд. — И аз искам да имам такава, Хайнрих. Питай Гери къде ги продават.