— Чарли каза, че ще се местиш в нова квартира и дори вече си подписала договора за наем, вярно ли е? — попита Оле.
— Да, вярно е. Жилището е невероятно, в южната част на града — казах аз. — Не съм ли ти казала? Вчера ми връчиха ключовете.
— Не, не си ми казала. Сигурно си забравила. Не мислиш ли, че е малко странно?
— Кое?
— Ами, това, че всички знаят, само аз, твоят приятел, не зная?
— Оле, ти не си ми приятел… искам да кажа, естествено, че си ми приятел, но не в този смисъл…
— За какво ти е нова квартира? Можеш веднага да се нанесеш при мен!
— Благодаря за предложението. Но не, благодаря.
— Гери, тези игрички не ти правят чест — каза Оле.
— Оле, не играя игрички!
— Вече няколко седмици ме залъгваш… ако това не е игричка, какво е тогава?
— Суровата действителност — казах аз, но Оле не се засмя.
— Не искам нищо повече от ясен отговор. Обичаш ли ме, или не ме обичаш? Искаш ли да бъдеш с мен, или не искаш?
— Оле, аз наистина много, много те харесвам, но…
— Гери! Скрий това нещо! Леля Алекса идва насам — изсъска Тине.
— Аа, знаеш ли… точно сега наистина не мога… — прошепнах аз и се скрих зад прачичо Хайнрих.
— Да или не — настояваше Оле. — Трябва да кажеш само да или не. Не би трябвало да е толкова трудно.
— А ти какво точно попита?
— Гери! Спри да ме будалкаш!
— Моля те, Оле, аз…
— Искаш ли да бъдеш с мен? Да или не?
— Да не би някой да не е изключил телефона си? — чух да пита леля ми Алекса.
— Оле…
— Чантата на Гери може да свири — каза пралеля Аделхайд.
— Да или не? — не спираше Оле.
— В момента по-скоро не — казах аз. — Съжалявам, но не обичам, когато ме притискат.
— Добре. Значи искаш да продължиш с игричките — заключи Оле.
— Ти искаше отговор — казах аз, но Оле вече беше затворил. Пъхнах телефона си обратно в чантата точно преди леля Алекса да го забележи.
— Не искам гък да чувам повече от чантата ти — каза строго тя.
— Каквато майката, такъв и синът — каза плачливо прачичо Август. — И от мен не иска да чуе нито гък. Но с нас старите се държите както ви хрумне.
— Искате ли да съчиним нещо вместо теб, прачичо Август? — предложи Арсениус. — Ние с Хабакук сме страхотни стихоплетци. Дори да съм с подагра, хола хи, хола хо, искам днес да бъда с вас, хола хи ха хо.
— А сега нещо лайняно — предложи Хабакук.
— Не е лошо — каза прачичо Август. — Жалко само, дето нямам подагра. Опитайте се да измислите нещо, което се римува с катетър.
Дълго време Хабакук и Арсениус нищо не измислиха.
— Знаеш ли какво? — Имах гениална идея. — Ще ти подаря моите рими, прачичо Август. Виж как едро съм ги разпечатала, можеш да ги четеш и без очила.
Явно не бяха чак толкова лоши, колкото си мислех, защото будалата Хари ги беше включил в юбилейния сборник без цензура.
Прачичо Август беше трогнат.
— Би ли го направила за мен? Да ми подариш твоята голяма изява? Ти си същински ангел, моя праплеменничке.
— Да, знам — казах аз. — Но това не е причина да опипваш бедрата ми.
— Пу! Дори не съм забелязал. Нали после двамата ще танцуваме виенски валс?
— Така изглежда, прачичо Август — казах аз.
— Бюфетът е отворен — обяви чичо Фред, при което Арсениус и Хабакук скочиха и хукнаха напред.
— Вземете си само от това, което ще ядете — извика Франк след тях.
Горкият, нали накрая той трябваше да изяде остатъците.
— По-добре иди с тях — каза Тине. — Иначе пак ще започнат от десерта и леля Алекса ще ми чете конско на тема възпитание.
Миналия път Арсениус и Хабакук изядоха съвсем сами огромна топка сладолед, която беше предвидена за около двайсет души. И това само по себе си нямаше да е толкова лошо, ако после не бяха повърнали половината. Няма да издам къде, защото самите вие може да се храните в момента.
Изчаках да отмине първоначалният юруш, след което се отправих заедно с Хизола към бюфета. За да кажа и нещо позитивно ще отбележа, че по традиция яденето на тези семейни тържества е превъзходно и обилно.
— Сега ще ти покажа какво непременно трябва да опиташ на такива тържества — казах аз. — Някои неща не изглеждат така, но са страшно вкусни. Докато други изобщо не си заслужават.