Не бяха с празни ръце. Носеха килима. Господи, килима! Огледа се за Магьосницата, но нямаше никой наблизо, който да му помогне, а конят изобщо не можеше да бъде от полза за когото и да било.
Остани спокоен, рече си той, все още имаш сакото. Избърса мръсотията полепнала по него, намести възела на вратовръзката си, и се запъти да пресрещне крадците.
— Много ви благодаря — рече той като се приближи към тях, — че сте опазили имуществото ми.
Сузана го погледна само веднъж и каза на носачите:
— Не му обръщайте внимание.
После ги поведе към пътя.
Шадуел ги последва бързо и хвана жената за ръка. Беше решен да запази учтивостта си докато е възможно, това винаги объркваше противника.
— Някакъв проблем ли има? — запита той.
— Няма проблеми.
— Килимът ми принадлежи, госпожице Париш. Настоявам да остане тук.
Сузана се огледа за Джерихо. През последните минути на инструктажа в Дома на Капра се бяха разделили, когато Месмерис я отведе настрани за да й даде някои съвети. Той продължаваше да говори когато втъкаването стигна до прага на Дома на Капра — тя така и не чу последните му забележки.
— Моля ви… — усмихна се Шадуел. — Сигурно можем да уредим някак си нещата. Ако желаете, ще го откупя от вас. Да речем, колко?
Той отвори сакото си, но играта му вече бе насочена не към Сузана, а към двамата, които носеха килима. Може и да бяха добре въоръжени, но бяха лесна мишена. Вече зяпаха в гънките на сакото.
— Може би виждате нещо, което ви харесва?
— Това е номер — каза Сузана.
— Но погледнете… — рече й единият от тях, и тя инстинктивно направи точно това. Ако нощта не беше толкова изтощителна, тя сигурно би имала сила да отвърне глава незабавно, но не беше достатъчно бърза. Нещо блещукаше в седефения хастар, и тя не можа да откъсне погледа си.
— Наистина виждате нещо… — продължи Шадуел. — Нещо хубаво, за една хубава жена.
Така беше. Магиите на сакото я бяха завладели точно за две секунди и тя не можеше да се съпротивлява на злото.
Някакъв глас в главата й я викаше, но тя не му обърна внимание. Извика името й отново. Погледни встрани, рече той, но тя виждаше как в хастара нещо се материализира и то възбуждаше интереса й.
— Не, дяволите да те вземат! — извика същият глас и този път някаква неясна фигура се изпречи между нея и Шадуел. Това я изтръгна от унеса и успокояващата прегръдка на сакото, и тя видя Кал пред себе си да нанася серия от удари по врага. Шадуел бе много по-едър от двамата, но разгорещеността на Кал за момент го беше уплашила.
— Махай се от тук! — изкрещя Кал.
Шадуел вече се бе съвзел от шока и се нахвърли върху Кал, който отстъпи пред ответния удар. Знаеше че ще загуби схватката за секунди, и затова се наведе под юмруците на Търговеца и го стисна в мечешка прегръдка. Няколко секунди се бориха: ценно време, през което Сузана поведе носачите на килима през развалините.
Бягството им беше тъкмо навреме. Докато сакото бе отвлякло вниманието й почти се беше развиделило. Скоро щяха да се окажат лесна мишена за Непорочна или за всеки, който иска да ги спре.
Хобарт, например. Видя го веднага щом стигнаха края на имението на Шърман — излизаше от паркираната кола. Дори на слабата светлина и от това разстояние тя разбра, че е той. Омразата й го надуши. Разбра също, чрез някакво пророческо чувство отприщено от менструума в нея, че дори и да избягат от него сега, преследването няма да спре дотук. Беше си създала враг за хиляди години.
Не гледа към него дълго. Защо да си прави труда? Спомняше си идеално всяка подробност и пора на голото му лице, а дори да поизбледнееше споменът, трябваше само да погледне през рамо.
Той щеше да бъде там, да го вземат дяволите.
3
Въпреки че Кал се беше вкопчил в Шадуел с упоритостта на териер, по-голямото тегло на Търговеца бърза му помогна да спечели битката. Кал бе захвърлен сред тухлите и Шадуел се нахвърли върху него. Нямаше милост. Започна да го рита, не веднъж, а десетина пъти.
— Шибано копеле! — развика се той.
Ритниците продължаваха, така премерени, че Кал да не може да стане.
— Ще ти счупя всичките шибани кокали — обеща Шадуел. — Ще те убия, мамка ти.
И щеше да го направи, но някой каза:
— Вие…
Атаката на Шадуел спря веднага и Кал погледна покрай краката на Търговеца към мъжа с черните очила, който се приближаваше. Беше полицаят от Чариът Стрийт.
Шадуел се обърна към него.
— Кой сте вие, по дяволите? — попита той.
— Инспектор Хобарт — гласеше отговорът.