Кал си представи лукавата физиономия на Шадуел в момента. Усещаше я и в гласа му:
— Инспектор. Разбира се. Разбира се.
— А вие? — попита на свой ред Хобарт. — Вие кой сте?
Кал не чу останалата част от разговора. Беше зает — мъчеше се да накара израненото си тяло да изпълзи през развалините и се надяваше, че същият добър късмет, който му помогна да се измъкне жив, бе ускорил и бягството на Сузана.
— Къде е тя?
— Къде е кой?
— Жената, която беше тука — Хобарт свали очилата си за да види по-добре заподозрения на слабата светлина. Този има опасен поглед, помисли си Шадуел. Очите му са като на бясна лисица. И той също търси Сузана. Колко интересно.
— Името й е Сузана Париш — добави Хобарт.
— А-а.
— Познавате ли я?
— Всъщност да. Тя е крадец.
— Тя е нещо много по-лошо.
Какво ли е по-лошо от крадец? помисли си Шадуел, но рече:
— Така ли?
— Издирва се за разпит по обвинение в тероризъм.
— И вие сте дошли да я арестувате?
— Да.
— Вие сте добър човек — каза Шадуел. Какво би могло да бъде по-добре? Почтен, принципен, влюбен в Закона деспот. Какъв по-добър съюзник можеше да иска човек в такива неспокойни времена?
— Имам някои доказателства — продължи той, — които биха могли да бъдат ценни за вас. Но само за вашите очи.
Хобарт даде знак и Ричардсън се дръпна малко назад.
— Нямам настроение за игрички — предупреди Хобарт.
— Повярвайте ми — рече Шадуел, — кълна се в очите на майка си: това не е игра.
Разтвори сакото си. Неспокойният поглед на инспектора веднага се вторачи в хастара. Той е жаден, помисли си Шадуел, толкова жаден. Но за какво? Щеше да бъде интересно да се види. Какво ли би пожелал приятеля Хобарт най-много от всичко в този широк свят?
— Може би… виждате нещо, което ви хваща окото?
Хобарт се усмихна, кимна.
— Наистина? Тогава, вземете го, моля. Ваше е.
Инспекторът се пресегна към сакото.
— Хайде — насърчи го Шадуел. Не беше виждал такова изражение на човешко лице: такава безкрайна невинна злоба.
В сакото пламна някаква светлина и очите на Хобарт изведнъж се разшириха още повече. После изтегли ръката си от хастара и Шадуел едва не извика от изненада, като видя желанието на лунатика. В дланта на мъжа горяха жълто-белите пламъци на ярък огън. Подскочиха цяла педя, нетърпеливи да погълнат нещо, и сиянието им се отрази в очите на Хобарт.
— О, да — рече Хобарт. — Дайте ми огън…
— Ваш е, приятелю.
— …и аз ще ги изгоря.
Шадуел се усмихна.
— Вие и аз заедно — предложи той.
Така започна един брак сключен в ада.
Шеста част
ОБРАТНО СРЕД СЛЕПЦИТЕ
„Ако човек можеше да мине през
Рая в съня си, и там
цвете да му подарят —
дар за душата му преминала
през този кът, и ако после той намери
цветето в ръката си когато се събуди
— Ах, какво тогаз ще стане?“