— Слава Богу — въздъхна той. — Тате? Аз съм, Кал. — Риданията заглъхнаха. — Отвори ми, тате.
Мина известно време, после чу стъпките на баща му да се приближават към вратата. Ключът се завъртя и вратата леко се открехна.
Лицето от другата страна приличаше повече на сянка, отколкото на човек. Изглежда Брендън не се беше нито мил, нито бръснал от предишния ден.
— О, Господи… Татко.
— Наистина ли си ти? — Брендън погледна сина си с открито подозрение.
Думите му накараха Кал да си спомни как изглежда — лицето му окървавено и разранено.
— Добре съм, тате — усмихна се той. — Ами ти?
— Заключени ли са вратите? — попита Брендън.
— Вратите? Да.
— А прозорците?
— Да.
— Съвсем сигурен ли си? — кимна Брендън.
— Казах ти, да. Какво има, татко?
— Плъховете — отвърна Брендън и погледна към площадката зад Кал. — Чувах ги цяла нощ. Качиха се по стълбите, наистина. Седяха най-горе на стъпалата. Чух ги. Бяха големи като котки. Седяха и ме чакаха да изляза.
— Е, вече ги няма.
— Влезли са през оградата. Откъм насипа. Десетки.
— Хайде да слезем долу — предложи Кал. — Ще ти направя закуска.
— Не, няма да слизам. Днес не.
— Тогава да приготвя нещо и да ти го донеса горе, а?
— Ако обичаш — рече Брендън.
Кал тръгна надолу по стълбите и чу как баща му отново залости вратата.
2
По-късно някой почука на вратата. Беше госпожа Валънс, чиято къща беше срещу тази на Муни.
— Просто минавах — каза тя, но чехлите на краката й я издаваха, че лъже. — Помислих си, да видя как е баща ти. Чух, че се държал много странно с полицаите. Какво е станало на лицето ти?
— Няма нищо.
— Един много учтив полицай разговаря с мене — продължи жената. — Попита ме… — тя заговори тихо, — … дали баща ти не е разстроен психически.
Кал стисна зъби, за да не отвърне.
— Искаха да разговарят и с тебе, разбира се.
— Е, сега съм тук — отвърна Кал. — Ако им трябвам.
— Моето момче Реймънд каза, че те видял на линиите. Бягал си, така каза.
— Довиждане, госпожо Валънс.
— А той вижда добре, вижда Реймънд.
— Казах довиждане — рече Кал и тръшна вратата пред самодоволната й физиономия.
3
Нейното посещение не беше последното за деня. Няколко души се отбиха да видят дали всичко е наред. Явно в квартала се носеха доста клюки за дома на Муни. Може би някой умник бе разбрал, че той е бил центърът на драмата от предния ден.
Всеки път щом се почукаше на вратата, Кал очакваше да види Шадуел на прага. Но Търговецът очевидно имаше по-спешни грижи от това да довърши работата, която бе започнал сред руините на къщата на Шърман. Или може би чакаше по-благоприятно стечение на обстоятелствата.
После точно след обяда звънна телефонът, докато Кал хранеше птиците в гълъбарника.
Той се втурна вътре и грабна слушалката. Още преди да беше казала нещо, Кал знаеше, че това е Сузана.
— Къде си?
Тя беше задъхана и разтревожена.
— Трябва да напуснем града, Кал. Преследват ни.
— Шадуел?
— Не само Шадуел. Полицията.
— Килимът при тебе ли е?
— Да.
— Тогава ми кажи къде си. Ще дойда и…
— Не мога. Не по телефона.
— Не се подслушва, за Бога.
— Обзалагаш ли се?
— Трябва да те видя — рече той, нещо средно между молба и изискване.
— Да… — отвърна тя и гласът й омекна. — Да, разбира се…
— Как?
Последва дълга пауза. После тя каза:
— Където направи признанието си.
— Какво?
— Помниш ли?
Той се замисли. Какво признание бе правил изобщо? О, да: Обичам те. Как би могъл да забрави това?
— Да? — попита тя.
— Да. Кога?
— След час.
— Ще бъда там.
— Нямаме много време, Кал.
Искаше да й каже, че знае, но тя вече беше затворила.
Болката в израненото му тяло намаля като по чудо след разговора, стъпваше леко докато се качваше по стълбите при Брендън.
— Трябва да изляза за малко, тате.
— Заключи ли всички врати? — попита баща му.
— Да, къщата е заключена и залостена. Нищо не може да влезе. Нещо друго трябва ли ти?
Брендън помисли известно време върху въпроса.
— Бих искал малко уиски — рече той накрая.
— Имаме ли?
— В библиотеката. Зад Дикенс.
— Ще ти го донеса.
Тъкмо измъкваше бутилката от скривалището и звънецът на вратата звънна отново. Колебаеше се дали да отвори, но посетителят беше настойчив.
— Идвам след минутка — извика той нагоре по стълбите и отвори вратата.
Мъжът с тъмните очила попита:
— Калхун Муни?
— Да.
— Името ми е инспектор Хобарт, това е полицай Ричардсън. Дошли сме да ви зададем няколко въпроса.