— Веднага ли? — попита Кал. — Тъкмо щях да излизам.
— Спешна работа? — попита Хобарт.
По-добре ще е да кажа не, помисли си Кал.
— Не съвсем — отвърна той.
— Тогава не бихте имали нищо против да ви отнемем малко време — каза Хобарт и двамата влязоха моментално в къщата.
— Затвори вратата — нареди Хобарт на колегата си. — Изглеждате смутен, Муни. Криете ли нещо?
— Защо да…? Не.
— Разполагаме с информация за обратното.
Брендън извика отгоре — искаше си уискито.
— Кой е това?
— Баща ми. Искаше да пийне.
Ричардсън измъкна бутилката от ръцете на Кал и тръгна към стълбите.
— Не отивайте горе — спря го Кал. — Ще го изплашите.
— Нервно семейство — отбеляза Ричардсън.
— Не е добре напоследък — рече Кал.
— Хората ми са като агънца — каза Хобарт. — Стига да спазвате закона.
Отгоре отново се чу гласът на Брендън.
— Кал? Кой е?
— Едни хора искат да поговорят с мене, тате — извика Кал.
Но в гърлото му заседна друг отговор, който той преглътна. По-верен отговор.
Плъховете, татко. Влязоха все пак.
4
Минутите минаваха. Въпросите се въртяха и повтаряха като на въртележка. От насоката им беше ясно, че Хобарт бе разговарял надълго и нашироко с Шадуел, така че беше безполезно Кал да отрича. Трябваше да каже истината — колкото бе възможно по-малко от нея. Да, познава жена на име Сузана Париш. Не, не знае биографията й, нито пък му е казвала нещо за политическите си пристрастия. Да, виждал я е през последните двадесет и четири часа. Не, не знае къде е сега.
Докато отговаряше на въпросите се опита да не мисли за това, че тя го чака край реката. Ще го чака и като разбере, че няма да дойде, ще си отиде. Но колкото повече се мъчеше да избие тази мисъл от главата си, толкова по-упорито тя се завръщаше.
— Неспокоен ли сте, Муни?
— Малко ми е топло, това е.
— Имате среща, нали?
— Не.
— Къде е тя, Муни?
— Не зная.
— Няма смисъл да я защитавате. Тя е от най-големите боклуци, Муни. Повярвайте ми. Виждал съм какво може да направи. Неща, за които няма да повярвате. Стомахът ми се обръща само като си помисля.
Говореше напълно убедено. Кал не се съмняваше в думите му.
— Какъв сте вие, Муни?
— Какво имате предвид?
— Май приятел или мой враг? Среден път няма, нали разбирате. Без може би. Приятел или враг. Кое от двете?
— Не съм направил нищо против закона.
— Това аз ще го решавам — каза Хобарт. — Аз познавам закона. Познавам го и го обичам. И няма да допусна да плюят по него, Муни. Нито вие, нито който и да било. — Той си пое дъх и заяви: — Вие сте лъжец, Муни. Не зная доколко сте вътре в тази работа, или защо, но зная, че сте лъжец. — Направи кратка пауза и продължи: — Така че ще започнем отначало, нали?
— Казах ви всичко, което зная.
— Ще започнем отначало. Кога се запознахте с терористката Сузана Париш?
5
След повече от два часа и половина на въртележката, на Хобарт най-после му омръзна и той обяви, че засега е приключил с Кал. Няма да бъдат предявени никакви обвинения, поне не веднага, но Кал трябва да се счита под подозрение.
— Вие днес си създадохте двама врагове, Муни — заключи Хобарт. — Мен и закона. Ще съжалявате за това.
После плъховете си тръгнаха.
Кал поседя пет минути в задната стая, като се опитваше да събере мислите си, и след това се качи да види как е Брендън. Старецът беше заспал. Кал остави баща си с неговите сънища и тръгна да търси своите.
6
Тя отдавна си беше тръгнала, разбира се.
Той се помота наоколо, търсейки между складовете с надеждата, че му е оставила някакво съобщение, но не откри нищо.
Изтощен от всичките събития през този ден, Кал се запъти към дома. Като излезе през портала обратно на Док Роуд забеляза, че някой го гледа от една паркирала кола. Може би един от клана на Хобарт, един от влюбените в закона. Може би Сузана е била някъде наоколо, но не е могла да се покаже, за да не я видят. Мисълта че е била наблизо, колкото и да го разстрои, все пак смекчи удара, поне малко. Когато нещата се успокоят, тя ще му се обади и ще определи нова среща.
Вечерта вятърът се усили и духаше на пориви през цялата нощ и на следващия ден, довявайки първия есенен хлад. Не донесе обаче никакви вести.
II. ОТЧАЯНИЕ
И така продължи седмица и половина: никакви вести, никакви вести.
Той се върна на работа, обяснявайки отсъствието с болестта на баща си, и продължи откъдето бе спрял — сред купчината формуляри с искове. По обяд се връщаше у дома да затопли някакво ядене за Брендън — който въпреки че скланяше да излезе от стаята бързаше да се върне в нея — и да нахрани птиците. Вечер правеше опити да подреди градината, дори закърпи оградата. Тези занимания обаче привличаха само част от вниманието му. Каквото и да измислеше, за да се откъсне от нетърпението си, девет от всеки десет мисли бяха за Сузана и ценния й товар.