Но колкото повече дни минаваха без вест от нея, толкова повече си мислеше немислимото: че тя няма да се обади. Или се боеше от последствията от опита да се свърже с него, или, още по-лошо, вече не можеше. Към края на втората седмица той реши да се опита да намери килима чрез единственото средство, с което разполагаше. Пусна гълъбите.
Те се издигнаха във въздуха, пляскайки с криле, и направиха кръг над къщата. Гледката му напомни за първия ден на Рю Стрийт и настроението му се повиши.
— Хайде — заръча им той. — Вървете.
Те се въртяха в кръг, сякаш се ориентираха. Сърцето му тупкаше силно всеки път когато някой от тях като че ли щеше да се отдели от ятото. Обул маратонките, той бе готов да го последва.
Съвсем скоро обаче те се умориха от свободата си. Един по един се спуснаха надолу — дори 33 — и някои кацнаха в градината, други — по улуците на къщата. Неколцина дори влетяха направо в гълъбарника. Вътре беше тясно, и без съмнение нощните влакове тревожеха съня им, но за повечето от тях това бе единствената среда, която познаваха.
Въпреки че там горе имаше ветрове, които ги изкушаваха, ветрове понесли аромата на по-приятни места от гълъбарника край железопътната линия, те нямаха желание да опитат късмета си във въздушните потоци.
Той ги наруга за липсата на предприемчивост, нахрани ги, напои ги, и накрая се върна унил в къщата, където Брендън пак говореше за плъхове.
III. ЗАБРАВА
1
Третата седмица на септември донесе дъжд. Не порой като през август, изливащ се от опереното небе, а слаб ръмеж. Дните ставаха все по-сиви, а с тях изглежда и Брендън. Въпреки че Кал всеки ден се опитваше да го убеди да слезе, той вече не излизаше от стаята. Кал направи и два-три храбри опита да поговорят за онова, което се бе случило преди месец, но старецът просто не се интересуваше. Погледът му ставаше безжизнен щом усетеше накъде клони разговора, и ако Кал настояваше, ставаше раздразнителен.
Лекарите прецениха, че Брендън страда от старческа деменция — необратим процес, при който накрая Кал нямаше да може да се грижи за него. Посъветваха го, че би било най-добре за всички да намери място в някой старчески дом, където биха се грижили за Брендън денонощно.
Кал отхвърли предложението. Беше сигурен, че привързаността на Брендън към стая, която познава — която беше споделял с Ейлийн в продължение на много години — е единственото, което го крепи.
Не беше сам в грижите си за него. Два дни след неуспешния му опит да пусне гълъбите в къщата се появи Жералдин. Десетина минути неуверено се обясняваха и извиняваха, после разговорът се завъртя около Брендън и здравият разум на Жералдин триумфално излезе на преден план. Да забравим споровете, рече тя, искам да помогна. Кал нямаше намерение да откаже. Брендън реагира на присъствието на Жералдин като дете на отдавна загубена майчина гърда. Беше гален и глезен, и когато Жералдин зае мястото на Ейлийн в къщата, Кал започна да се връща към старото домашно ежедневие. Чувството, което изпитваше към Жералдин, бе безболезнено, което сигурно беше най-показателния признак за това, колко бе слабо. Когато тя бе там, беше щастлив да е с нея. Но тя рядко му липсваше.
Що се отнася до Фугата, той положи максимални усилия да запази яснотата на спомените си за нея, но това никак не беше лесно. Царството си имаше начини да предизвика забрава — толкова изтънчени и многобройни — че той не усещаше как го омайват.
Едва когато един мрачен ден нещо му напомни — някакъв мирис, някакъв вик — че някога е бил на друго място, дишал е неговия въздух и се е срещал с неговите същества, едва тогава той разбра колко нетраен е споменът му. И колкото повече се стремеше към онова, което забравяше, толкова повече то му се изплъзваше.
Величието на Фугата се превръщаше в най-прости думи, чиято реалност той вече не си спомняше. Когато мислеше за овощна градина, това вече не бе толкова онова място, където бе спал (спал и сънувал, че животът, който живееше сега, е само сън), а по-скоро едно обикновено място с ябълкови дървета.
Чудесата се отдалечаваха от него и той изглежда не можеше да ги задържи.
Сигурно умирането е нещо такова, помисли си той: да загубваш скъпите си неща и да не можеш да го предотвратиш.
Да — това беше един вид умиране.