2
Брендън, от своя страна, продължаваше да съществува. Минаха няколко седмици и Жералдин успя да го убеди да слиза при тях, но той не се интересуваше от друго освен чай и телевизия, а вместо с думи отвръщаше със сумтене. Понякога Кал гледаше лицето му, докато Брендън седеше отпуснат пред телевизора — изражението му не се променяше, независимо дали на екрана се показваха някакви учени глави или комедианти — и се чудеше какво бе станало с човека, когото познаваше. Дали старият Брендън все още не се криеше, някъде зад размътения поглед? Или пък през цялото време е бил някаква илюзия, мечтата на сина за постоянството на бащата, която като писмото от Ейлийн просто се бе изпарила? Може би така е най-добре, помисли си той, така Брендън се пазеше от болката, после се стресна от тази мисъл. Нали така казваха като минаваше погребение: така е най-добре? Брендън не беше мъртъв още.
С течение на времето присъствието на Жералдин се оказа успокояващо не само за стареца, но и за Кал. Усмивките й бяха най-светлото нещо в тези унили дни. Тя идваше и си отиваше, все по-необходима с всеки нов ден, и накрая, през първата седмица на декември предложи да остане да спи в къщата — така би било по-удобно за всички. Това развитие на нещата бе съвсем естествено.
— Не искам да се омъжвам за тебе — каза му тя съвсем простичко. Жалката гледка на брака на Тереза — бяха изминали пет месеца, а той вече бе разклатен — беше потвърдил най-лошите й съмнения относно брачния живот. — Някога исках да се омъжа за тебе — продължи тя. — Но сега съм щастлива просто да бъдем заедно.
Тя се оказа приятна компания, практична, без сантименталности: и приятелка, и любовница. Именно тя се грижеше сметките да се плащат навреме и да има чай в чекмеджето. Именно тя предложи на Кал да продаде гълъбите.
— Баща ти вече не проявява интерес към тях — казваше тя неведнъж. — Той дори няма да забележи, че ги няма.
Това определено беше истина. Но Кал отказа да мисли за продажба. Като дойде пролетта и хубавото време баща му може отново да се заинтересува от птиците.
— Знаеш, че не е така — отвръщаше тя, когато той изтъкваше този аргумент. — Защо толкова искаш да ги задържиш? Те са само в тежест. — После тя зарязваше въпроса за няколко дни, само за да го постави отново при случай.
Историята се повтаряше. Често по време на тези разговори, които постепенно ставаха все по-разгорещени, Кал си спомняше за майка си и баща си: вървеше по същия път. И, също като баща си, Кал — въпреки че бе сговорчив по почти всички други въпроси — бе непоклатим по този. Той няма да продаде птиците.
Истинската причина за тази упоритост не беше, разбира се, надеждата за възстановяване на Брендън, а фактът, че птиците бяха последната му конкретна връзка със събитията от предишното лято.
През седмиците след изчезването на Сузана той купуваше по десетина вестници на ден и преглеждаше всяка страница за някаква новина за нея, за килима, или за Шадуел. Нямаше нищо обаче и накрая — като не можеше да понесе ежедневното разочарование — той спря да търси. Нямаше и повече посещения от страна на Хобарт и неговите хора, което само по себе си беше лошо. Той — Кал, беше вече без значение. Историята, ако все още продължаваше, се пишеше без него.
Той толкова се изплаши, че ще забрави Фугата, че пое риска да напише всичко, за което си спомняше от нощта там, но когато се залови с писане, то се оказа подтискащо малко. Записа и имената: Лемуел Ло, Аполин Дюбоа, Фредерик Камъл… написа ги отзад в дневника си, там където бе оставил място за телефонни номера, само че за тези хора нямаше номера, нито адреси. Просто необичайни имена, които все по-трудно свързваше с някакви лица.
3
Понякога сънуваше сънища, от които се събуждаше облян в сълзи.
Жералдин го успокояваше доколкото можеше, като се има предвид твърдението му, че не си спомня какво е сънувал след като се е събудил. В известен смисъл това бе вярно. В съзнанието му нямаше нищо, което би могло да се опише с думи, само болезнена тъга. Тя лежеше до него и го галеше по главата, говореше му, че въпреки тези трудни времена нещата биха могли да бъдат много по-зле. Разбира се, тя беше права. И постепенно сънищата намаляваха, докато накрая престанаха съвсем.
4
През последната седмица от януари, когато все още имаше да се плащат сметки от Коледа, а парите бяха твърде малко, той продаде гълъбите, с изключение на 33 и приятелката му. Тази двойка запази, въпреки че причината защо го направи си спомняше все по-трудно, а към края на следващия месец вече напълно я забрави.