В тези сънища ръцете му бяха в пламъци, както веднъж преди, тя се бореше с него, а те се издигаха по стените, пълзяха по тавана и превръщаха стаята в пещ. Събуждаше се с ръце пред лицето, обляти не в пламъци, а в пот, и се радваше на закона, който го спасяваше от паниката, радваше се, че е на страната на ангелите.
V. ГОСПОДАРКАТА НА СКЕЛЕТИТЕ
1
За Шадуел това бяха черни дни.
Беше излязъл от Фугата с приповдигнато настроение — обладан от нова цел — а измъкнаха под носа му света, който толкова искаше да управлява. Не само това, ами Непорочна, която би потърсил за помощ, очевидно бе избрала да остане в Килима. В края на краищата тя беше от Виждащите, въпреки че те я бяха отхвърлили. Може би не биваше да се изненадва толкова — след като веднъж се бе озовала в земята, към която някога бе имала претенции, тя бе решила да остане там.
Той не беше напълно лишен от компания. Норис, Кралят на Хамбургерите, все още беше на негово разположение, все още беше доволен да му служи. И разбира се, Хобарт също беше там. Инспекторът вероятно беше откачен, но всичко това беше за добро. Той имаше една конкретна амбиция, която Шадуел знаеше, че един ден би могъл да използва за собствените си цели. А именно — да поведе, както Хобарт казваше — справедлив кръстоносен поход.
Но един кръстоносен поход би бил безполезен, ако нямаше срещу какво да се поведе. Бяха изминали пет дълги месеца, и с всеки изминал ден без да намерят килима отчаянието му нарастваше. За разлика от другите, които бяха излезли от Фугата през онази нощ, той помнеше преживяното с най-големи подробности. Сакото — заредено с магиите на тази земя — пазеше свежестта на спомените. Бяха прекалено свежи. Не минаваше и час без копнеж да бъде там.
Това копнеж бе нещо повече от желание да притежава Фугата. През дългите седмици на очакване в него се бе зародила по-дълбока амбиция. Ако някога стъпеше отново на тази земя изобщо, щеше да направи нещо, което никой от Виждащите не бе посмял да направи — щеше да влезе в Спиралата. Тази мисъл, след като веднъж се зароди в главата му, го измъчваше всеки миг докато бе буден. За такова нарушение може би трябваше да се заплати с наказание, но нима не си заслужаваше риска? Зад тази маска от облаци, Мантията, се криеше концентрирана магия ненадмината в историята на Виждащите, а значи и в историята на света.
В Спиралата бе съзиданието. Да влезе там и да види сам неговите тайни — нима това не бе все едно да бъдеш Бог?
2
А днес беше беше сред декори, които отговаряха на този начин на мислене: малката църква посветена на Света Филомена и Свети Каликст, скрита сред бетонната пустош в ситито на Лондон. Не беше дошъл тук за успокоение на душата си, беше поканен от свещеника, който в момента провеждаше обедната литургия пред шепа чиновници. Никога не бе срещал този човек, той му беше писал, че има важни новини, новини които биха били от полза за Шадуел. Търговецът бе дошъл без колебание.
Шадуел бе възпитан в католическата вяра, и въпреки че дълго време я беше пренебрегвал, не можеше да забрави ритуалите, които бе научил като дете. Слушаше Свят, Свят, Свят, Господ Саваот и устните му се движеха в ритъма на думите, нищо че бяха изминали двадесет години, откакто ги бе изричал за последен път. После Евхаристийният Канон — нещо кратко и приятно, за да не задържа счетоводителите за дълго от сметките им — и накрая Посвещение.
… Вземете всички това и го изяжте. Това е моето тяло, от което ще се откажа заради вас…
Стари думи, стари ритуали. Но те все още имаха здрав търговски смисъл.
Словата за сила и мощ винаги привличат аудитория. Господарите никога не излизаха от мода.
Замислен, той дори не забеляза, че литургията е свършила, докато свещеникът не застана до него.
— Господин Шадуел?
Той вдигна поглед от ръкавиците си. Църквата беше празна, двамата бяха сами.
— Очаквахме ви — каза свещеникът без да чака потвърждение, че той е този, когото търси. — Вие сте добре дошъл.
Шадуел се изправи.
— За какво става въпрос?
— Бихте ли дошли с мен? — беше отговорът.
Шадуел не виждаше никаква причина да откаже. Свещеникът го поведе през главния кораб на църквата, влязоха в малка стая с дървена ламперия, която миришеше на бардак — на някаква смесица от парфюм и пот. В другия край на стаята имаше перде, което той дръпна и откри друга врата.
Преди да завърти ключа свещеникът каза:
— Трябва да стоите близо до мене, господин Шадуел, и да не се приближавате до Светилището…