Светилището? За пръв път откакто бе дошъл Шадуел започна да се досеща какво става.
— Разбирам — отвърна той.
Свещеникът отвори вратата. Пред тях имаше стръмни каменни стъпала, осветени само от слабата светлина идваща от стаята зад тях. Преброи повече от тридесет стъпала преди да обърка броя им — след първите десет се спускаха в почти пълен мрак и трябваше да протегне ръце към стените, сухи и студени, за да пази равновесие.
Но долу имаше светлина. Свещеникът погледна през рамо, лицето му беше като бледа топка в полумрака.
— Стойте близо до мене — предупреди го той. — Опасно е.
Най-долу той го хвана за ръка сякаш се боеше, че Шадуел няма да се подчини на нарежданията му. Изглежда бяха стигнали до центъра на някакъв лабиринт — във всички посоки имаше галерии, които се извиваха в непредвидими завои. В някои от тях горяха свещи. Други бяха тъмни.
Чак когато водачът го поведе по един от тези коридори Шадуел разбра, че не бяха сами. В стените имаше ниши и във всяка от тях ковчег. Той потръпна. От всички страни ги обграждаха мъртъвци — усещаше праха им върху езика си. Знаеше, че има само един човек, който доброволно би останал в такава компания.
Още докато тази мисъл се оформяше в главата му свещеникът го пусна и се отдалечи забързан, мърморейки някаква молитва. Причината: от тунела към него се приближаваше една забулена фигура, облечена от главата до петите в черно, като оплаквачка загубила се сред ковчезите. Не беше необходимо да говори или да вдигне воала, за да разбере Шадуел, че това е Непорочна.
Тя застана на няколко крачки от него, не казваше нищо. Дъхът й поклащаше гънките на воала.
После рече:
— Шадуел.
Гласът й беше неясен, дори говореше с мъка.
— Мислех, че си останала в Килима — каза той.
— Едва не ме задържаха там — отвърна тя.
— Задържаха?
Шадуел чу зад себе си стъпките на свещеника, който се изкачваше по стъпалата към изхода.
— Твой приятел ли е? — попита той.
— Те ме боготворят — каза тя. — Наричат ме Богиня, Майка на Нощта. Кастрират се, за да покажат по-добре колко са ми предани. — Шадуел се намръщи. — Затова не те допускат близо до Светилището. За тях това е оскверняване. Ако тяхната Богиня не бе проговорила, не биха те допуснали дотук.
— Защо ги търпиш?
— Те ми осигуриха скривалище, когато имах нужда от него. Някъде, където да се лекувам.
— Да лекуваш какво?
В този миг воалът бавно се вдигна, недокоснат от Непорочна. Гледката под него беше достатъчна Шадуел да почувства как му се повдига. Изтънченото й някога лице бе изранено до неузнаваемост — маса от оголена плът и сълзящи белези.
— …как…? — успя да промълви той.
— Съпругът на Пазителката — отговори тя, но устата й беше толкова обезобразена, че трудно изговаряше думите.
— Той е направил това?
— Дойде с лъвове, а аз бях невнимателна.
Шадуел не искаше да слуша повече.
— Това те обижда — рече тя. — Ти си чувствителен човек.
Последните думи бяха изречени с лека ирония.
— Можеш да го скриеш, нали? — попита той, сещайки се за нейното умение да се преобразява. След като можеше да имитира другите, защо да не направи идеално копие на себе си?
— Би ли ме приел като курва? — отвърна му тя. — Да се боядисам от суета? Не, Шадуел. Аз ще си нося раните. Те ми приличат повече от красотата. — Усмивката й беше ужасна. — Не си ли съгласен?
Въпреки твърдостта, гласът й трепереше. Той усети, че тя е податлива, дори отчаяна. Боеше се, че лудостта отново може да я обземе.
— Липсваше ми твоята компания — каза той опитвайки се да не отвръща поглед от лицето й. Работехме добре заедно.
— Сега имаш нови съюзници — рече тя.
— Значи си чула?
— Сестрите ми те посещаваха от време на време. — Тази мисъл не му беше приятна. — Вярваш ли на Хобарт?
— Той служи на своята цел?
— Каква е тя?
— Да намери килима.
— Което не е направил.
— Не. Още не. — Опита се да я гледа право в очите, опита се да я погледне с любов. — Липсваш ми. Имам нужда от помощта ти.
Небцето й издаде тих, съскащ звук, но тя не отговори.
— Нали затова ме доведе тук? — попита той. — За да започнем отново?
— Не — рече тя. — Твърде уморена съм за това.
Колкото и да копнееше отново да стъпи в земята на Фугата, мисълта да продължи преследването оттам, откъдето бяха спрели — пътувания от град на град, винаги когато вятърът донасяше слух за килима — също не го въодушевяваше особено.
— Освен това… — продължи тя, — ти си се променил.
— Не — възрази той. — Все още искам килима.
— Но не за да го продадеш. А да го управляваш.