— Не ви преследват — рече Нимрод. — Изобщо. Сигурно сте го забелязали? — Сузана не отвърна нищо. — Враговете ни са се отказали от преследването — продължи той. — Пророкът знае това. Той ни казва онова, което казва Капра, а Капра казва, че Потисничеството свършва.
— Кой е този Пророк? — попита Сузана.
Словоизлиянията на Нимрод секнаха. Той се намръщи и я изгледа продължително.
— Пророкът е Пророкът — отвърна той. Изглежда не бяха необходими повече обяснения.
— Ти дори не знаеш името му.
— Живял е близо до Спиралата — каза Нимрод. — Поне това знам. Бил е отшелник до втъкаването. Онази нощ, миналото лято, Капра го повикал. Напуснал Килима, за да започне своето учение. Тиранията на Кукувиците е почти свършена…
— Ще повярвам, като го видя — рече Сузана.
— Ще го видиш — настоя Нимрод с непоклатимата страст на истински вярващ. — Този път земята ще се надигне с нас. Така казват хората. Кукувиците са сторили твърде много злини. Тяхната ера свърши.
— Звучи ми като самозалъгване.
— Може и да се съмняваш…
— Съмнявам се.
— …но аз съм виждал Пророка. Слушал съм думите му. А те идват от Капра. — В погледа му блестеше евангелска радост. — Бях в калта, когато Пророкът ме намери. Бях смазан. Нападнат от всички болести на Кукувиците. После чух гласа на Пророка и отидох при него. Виж ме сега.
Сузана бе спорила с фанатици и преди — брат й считаше, че се е преродил отново на двадесет и три години, и беше отдал живота си на Христос — и знаеше, че не може да се противоречи на верския фанатизъм. Всъщност част от нея искаше да се присъедини към щастливата тълпа вярващи, която Нимрод описваше, да отхвърли бремето на килима и да остави Фугата да започне отново своя живот. Беше се уморила от страха да погледне хората в очите, от вечното пътуване. Малкото удоволствие което бе изпитвала като аутсайдер, придобил една чудесна тайна, отдавна се беше вгорчило. Сега искаше отново да забие пръсти в глината, или да пофлиртува с приятели. Но колкото и да беше съблазнително, не можеше да приеме тази лицемерна набожност и да замълчи. Цялата история вонеше.
— Откъде знаеш, че не иска да ни навреди? — попита тя.
— Да ни навреди? Какво лошо има в това да си свободен? Трябва да върнеш Килима, Сузана. Ще те заведа при него — той грабна ръката й докато говореше, сякаш бе готов да го направи веднага. Тя издърпа ръката си обратно.
— Какво има? — рече той.
— Няма да се откажа от килима просто защото си чул някакво Слово — отвърна тя разгорещено.
— Трябва — възрази невярващ и ядосан Нимрод.
— Кога ще говори пак този Пророк? — намеси се Джерихо.
— Вдругиден — отговори Нимрод без да откъсва очи от Сузана. — Преследването свърши — каза й той. — Трябва да върнеш килима.
— А ако не го върна, той ще дойде да го вземе? Това ли искаш да ми кажеш?
— Вие Кукувиците… — Нимрод въздъхна. — Винаги създавате страшни трудности. Той дойде да ни предаде мъдростта на Капра. Не разбираш ли? — Замълча за момент, после продължи, на вече с по-мек тон: — Уважавам съмненията ти. Но трябва да разбереш, че положението се е променило.
— Мисля, че трябва сами да видим този Пророк — каза Джерихо. Той хвърли поглед към Сузана. — Да?
Тя кимна.
— Да! — ухили се Нимрод. — Да, той ще ви изясни всичко.
Тя копнееше това обещание да се сбъдне.
— Вдругиден — рече Нимрод. — Тогава преследванията ще свършат.
II. ДА ВИДИШ СВЕТЛИНАТА
1
Тази нощ след като Нимрод си тръгна, а Джерихо заспа от шампанското, тя направи нещо, което не бе правила никога преди. Повика менструума, просто за компания. През последните седмици той бе показвал много неща и я беше спасявал от Хобарт и неговата злоба, но тя все още се съмняваше в неговата сила. Все още не можеше да разбере дали тя го контролира, или беше обратното. Но тази нощ реши, че този начин на мислене е присъщ на Кукувиците: да разделят нещата — наблюдаваните от наблюдателя, прасковата от вкуса, който оставаше на езика.
Това разделение беше полезно само като инструмент. В даден момент то трябваше да бъде изоставено. За добро или лошо, тя беше менструума, и менструумът беше тя. Тя и той, неделими.
Обляна в сребристата му светлина, тя върна мислите си назад към Мими, която бе изживяла живота си в очакване сред праха на годините, с надеждата за чудо, което закъсняваше. Тази мисъл я накара да заплаче тихо.
Но не достатъчно тихо, защото събуди Джерихо. Чу стъпките му отвън, после той почука на вратата на банята.
— Лейди? — Така я наричаше само когато трябваше да се извини за нещо.