Навън полукълбото бе потънало в мрак, но те излъчваха светлина.
И въпреки че вече не му остана дъх за слова, нежността им подклаждаше светлините, които ги люлееха, и те не потъмняваха, а отвръщаха като ехо на любовниците — сливаха цвят с цвят, светлина със светлина, докато стаята засия.
Любиха се, и спаха, после пак се любиха, а думите бдяха около тях, смекчавайки светлината си в успокоително мъждукане когато сънят дойде отново.
Когато се събуди на следващата сутрини и дръпна пердетата пред новия тревожен ден, тя си спомни за нощта като чисто духовно видение.
2
— Аз бях започнал да забравям, лейди — рече той този ден. — За теб онова, което правеше, беше ясно в главата ти. Но при мене се изплъзваше. Царството е толкова силно. Може да вземе ума.
— Ти не би забравил — възрази тя.
Той докосна лицето й, прокара пръст по извивката на ухото.
— Не и ти.
По-късно той каза:
— Бих искал да дойдеш с мене да видим Пророка.
— Аз също, но не е разумно.
— Зная.
— Аз ще съм тук, Джерихо.
— Това ще ме накара да бързам.
III. ОБАЯНИЕ
Нимрод го чакаше на мястото на срещата, което бяха уговорили преди два дни. На Джерихо му се стори, че междувременно е станал още по-разпален.
— Това ще бъде най-голямото събиране досега — рече той. — Броят ни расте непрекъснато. Денят наближава, Джерихо. Хората ни са готови и чакат.
— Ще повярвам като го видя.
Така и направи.
Когато се свечери Нимрод го заведе по заобиколен път до една голяма полуразрушена сграда, далече от обитаваните къщи. На времето си това бе било леярна, но грамадните й размери я бяха обрекли в дните когато строежите се правеха по-малки. Може би сега стените й щяха да станат свидетели на подпалването на съвсем друг вид топлина.
Когато се приближиха стана ясно, че във вътрешността горят някакви светлини, но нищо не подсказваше, че тук ще се състои голямото събиране, което Нимрод бе обещал. Няколко самотни силуети се мотаеха из развалините на околните сгради, като се изключат те мястото изглеждаше безлюдно.
Но щом преминаха през вратата Джерихо се изправи пред първия шок, а нощта щеше да донесе още. Огромната сграда бе изпълнена до краен предел със стотици Виждащи. Видя членове от всички Корени, Бабу и Ий-ми, Ло и Ая видя старци и жени, малки бебета понесени на ръце. Някои от тях познаваше и в началото те бяха в Килима, но очевидно миналото лято бяха решили да опитат късмета си в Царството други предполагаше, че са деца на онези, които още от създаването му се бяха отказали от Килима, видът им издаваше, че не познават своята родина. Мнозина от тях стояха съвсем отделно от останалите поклонници, сякаш се бояха да не бъдат отхвърлени.
Объркваше се като гледаше физиономии с изящните черти на Виждащи, натруфени и гримирани a la mode, Виждащи облечени в джинси и кожени якета, басмени рокли и обувки с високи токове. Съдейки по състоянието им мнозина бяха се справили доста добре в Царството: може би дори бяха забогатели. И все пак бяха тук. Слухът за освобождението ги беше открил в скривалищата им сред Кукувиците и те бяха дошли, бяха довели децата и молитвите си. Хора които познаваха Фугата само от слухове и догадки, привлечени от надеждата да видят мястото, което сърцата им никога не бяха забравили.
Въпреки първоначалния си цинизъм не можеше да остане равнодушен пред това мълчаливо очакващо множество.
— Нали ти казах — прошепна Нимрод, докато водеше Джерихо през тълпата. — Да идем колкото можем по-наблизо, а?
В края на огромната зала бе издигнат подиум обсипан с цветя. Във въздуха се носеха светлини, магии на Бабу, които трепкаха и осветяваха сцената отдолу.
— Скоро ще дойде — каза Нимрод.
Джерихо не се съмняваше. Дори в момента в другия край на залата имаше някакво движение — няколко души облечени в еднакви тъмносини дрехи нареждаха на тълпата да се дръпне на няколко метра от подиума. Поклонниците се подчиняваха без да задават въпроси.
— Тези кои са? — попита Джерихо и кимна към униформените.
— Елитът на Пророка — отговори Нимрод. — Те са с него ден и нощ. Пазят го от злото.
Джерихо нямаше време за повече въпроси. В неизмазаната тухлена стена зад платформата се отвори една врата и през залата премина тръпка на вълнение. Множеството започна да напира към подиума. Надигналото се чувство бе заразително, колкото и да се опитваше да поддържа будно чувството си за критичност, Джерихо усети как сърцето му заби силно от вълнение.