Един от Елита се появи на вратата носейки обикновен дървен стол. Сложи го отпред на платформата. Тълпата притискаше Джерихо отзад. Беше обграден от всички страни. Всички освен него бяха обърнали лица към сцената. По бузите на някои се стичаха сълзи — напрежението от чакането им бе дошло твърде много. Други тихо мълвяха молитви.
В този момент още двама от Елита се показаха пред вратата, разделиха се за да дадат път на някаква фигура в жълто, и при вида й залата се оживи. Нямаше радостни приветствени викове, както бе очаквал Джерихо, само усилване на шепота започнал малко преди това — тих копнеж, който караше стомаха му да се свие.
Над платформата плаващите светлини станаха по-ярки. Шумът се усили още повече и стана по-плътен. Джерихо трябваше да положи страшни усилия да не се включи в него.
Светлините заблестяха до бяло, но Пророкът не пристъпи напред в светлината на славата. Стоеше назад измъчвайки тълпата, която го молеше със стоновете си да се покаже. Той продължаваше да се съпротивлява, те продължаваха да го призовават, безсловесните им молитви ставаха все по-трескави.
Чак след три-четири минути колебание той склони да отвърне на техния зов и пристъпи в светлината. Беше едър мъж — може би Бабу, помисли си Джерихо — но някаква нестабилност забавяше крачките му. Чертите му бяха благи, дори малко женствени; косата, тънка като на бебе, образуваше бяла грива.
Като стигна до стола той седна с явно усилие и огледа множеството. Лека-полека шепотът стихна. Но той не проговори докато не настъпи пълна тишина. А когато заговори гласът му не беше такъв, какъвто Джерихо очакваше от един Пророк — остър и властен. Беше тих, мелодичен, тонът му беше нежен, дори колеблив.
— Приятели мои… — рече той. — Събрали сме се тук в името на Капра…
— Капра… — шепотът понесе името от стена до стена.
— Аз чух думите на Капра. Те казват, че времето е много, много наближило. — Говори, помисли си Джерихо, почти неохотно, сякаш той е носител на тази информация, но това съвсем не му е приятно.
— Ако сред вас има мнозина, които се съмняват — продължи Пророкът, — нека бъдат готови да се отърсят от съмненията си.
Нимрод хвърли поглед към Джерихо сякаш искаше да каже: това се отнася за тебе.
— С всеки ден нашите редици нарастват… — рече Пророкът. — Словото на Капра е навсякъде, открива път до забравените, и до онези, които са забравили. То пробужда спящите. То кара умиращите да танцуват. — Говореше много тихо, оставяше реториката да замести многословието. Множеството го слушаха като деца. — Съвсем скоро ще си бъдем у дома. Ще се върнем сред онези, които обичаме, щи ходим по земята, по която са ходили нашите майки и бащи. Не ще трябва да се крием повече. Това ни казва Капра. Ще се издигнем, приятели мои. Ще се издигнем и ще засияем.
В залата се чуваха едва сподавяни ридания. Той ги чу и ги успокои с ласкава усмивка.
— Не бива да плачете. Виждам как плачът спира. Виждам края на очакването.
— Да — отвърна тълпата в един глас. — Да, да.
Джерихо почувства как го завладява вълнението на увереността. Нямаше желание да му се противопостави. Той бе част от тези хора, нали? Тяхната трагедия беше и негова, и техният копнеж също.
— Да… — чу се той са казва, — да… да…
— Сега повярва ли? — рече Нимрод до него и се присъедини към гласовете.
Пророкът вдигна ръцете си в ръкавици, за да ги усмири. Този път измина повече време преди тълпата да стихне, но когато Пророкът заговори отново гласът му беше по-силен, като че ли подкрепен от проявата на симпатия.
— Приятели мои. Капра обича мира така, както и всички ние, но нека не се самозалъгваме. Ние имаме врагове. Врагове сред Човеците, врагове и сред нас самите. Мнозина са ни мамили. Заговорничили са с Кукувиците да оставят земите ни потънали в сън. Капра е видял това със собствените си очи. Предателство и лъжи, приятели мои — навсякъде. — Наведе глава за миг сякаш усилието от тези думи едва не го беше сломило. — Какво ще правим? — попита той с отчаян глас.
— Води ни! — извика някой.
При тези думи Пророкът вдигна разтревожен глава.
— Мога само да ви покажа пътя — възрази той.
Но викът бе подет и от други из залата и се засилваше все повече.
— Води ни! — призоваваха го те. — Води ни!
Пророкът бавно се изправи. Отново вдигна ръце за тишина, но този път множеството не искаше да се подчини.
— Моля ви… — каза той, принуден за пръв път да повиши глас. — Моля ви. Чуйте ме!
— Ще те следваме! — крещеше Нимрод. — Ще те следваме!
Може би си въобразяваше, но на Джерихо му се стори, че светлините над платформата заблестяха още по-силно, а косата на Пророка обграждаше като ореол благото му лице. Съдейки по изражението му призивът на борба от залата го безпокоеше, гласът на народа искаше нещо повече от неговите неясни обещания.