— Аз го познавам — каза Хобарт.
— Наистина ли?
— Той е партньор на жената. Той е със Сузана.
— Така ли? — учуди се Шадуел. — Да не си дошъл да ни я продадеш? Да видиш колко ще платим за нея?
— Не съм я виждал… отвърна Джерихо.
— А, виждал си я — възрази Шадуел. — И ще ни кажеш къде да я намерим.
Джерихо затвори очи. О, Богове, накарайте всичко това да свърши, помисли си той, не ме оставяйте да страдам. Аз не съм силен. Аз не съм силен.
— Няма да продължи дълго — промърмори Шадуел.
— Кажи му — подкани го Хобарт. Джерихо изкрещя — костите му изпращяха.
— Спри! — каза Шадуел. Хватката малко се поотпусна. — Проявявай бруталността си когато ме няма — добави Търговеца. Гласът му стана по-силен: — Разбра ли ме? Разбра ли? Разбра ли?
— Да, сър.
Шадуел изсумтя, после се обърна към Непорочна и внезапният му гняв пак така внезапно стихна.
— Мисля, че сестрите ти биха му се зарадвали — рече той. — Би ли ги повикала?
Магьосницата изрече някакъв призив, който излезе от деформираната й уста като дъх в мразовита утрин. Шадуел отново насочи вниманието си към Джерихо и заговори докато се обличаше:
— Ще страдаш не само от болка — каза тихо той, — ако не ми кажеш къде да намеря килима.
Вдигна панталона си и закопча копчетата. От време на време поглеждаше към Джерихо.
— Какво чакаш? — попита той пленника. — Някакъв пазарлък или какво?
Сложи си вратовръзката, а помощниците му завързваха обувките.
— Дълго ще чакаш, приятелю. Тия дни не се пазаря. Не заплашвам. Дните ми като Търговец са преброени.
Взе сакото си и го облече. Хастарът заблестя. Джерихо знаеше за силата му от разказите на Сузана, но изглежда Шадуел нямаше желание да изтръгне признание от него по този начин.
— Кажи ми къде мога да намеря килима — каза той, — или сестрите и децата им ще ти измъкнат нервите един по един. Изборът не е труден, бих казал.
Джерихо не отвърна нищо.
От коридора полъхна студен вятър.
— А, дамите — рече Шадуел и Смъртта влетя през вратата.
А той не се върна.
Беше три и половина през нощта. Когато времето напредна тя бе застанала до прозореца: гледаше пиянски свади, и как две грозновати курви се опитваха да упражняват отчаяния си занаят, докато покрай тях мина една полицейска кола и ги прибра — или ги арестуваха, или ги наеха. Сега улицата беше пуста, и можеше да гледа само как светофарите сменят светлините си на кръстовищата — зелено, червено, кехлибарено жълто, зелено — без да мине никаква кола в някоя посока. А той още не се връщаше.
Обмисляше най-различни обяснения. Че събирането продължава и той не може да се измъкне без да предизвика подозрение, че е открил приятели сред присъстващите и си приказват за старите времена. Че това така, че това иначе. Но нито едно от извиненията не беше убедително. Нещо не беше наред. И тя, и менструумът го знаеха.
Не бяха направили никакъв план за извънредни ситуации, а това беше глупаво. Как са могли да бъдат толкова глупави, питаше се тя отново и отново. Сега не й оставаше нищо друго, освен да крачи напред-назад из тясната стая без да знае как най-добре да постъпи. Не искаше да си тръгне, да не би той да се върне минутка след това и да открие, че я няма, а се страхуваше да остане в случай, че бяха го хванали, а може би в момента го биеха, за да издаде къде е тя.
Преди време би повярвала на най-добрия вариант. Щеше да се задоволи с мисълта, че той ще се върне след малко, и да го чака търпеливо. Но опитът бе променил отношението й. В живота не ставаше така.
В четири и петнадесет започна да събира багажа. Самият факт, че тя прие, че нещо не е наред и тя и Килима са в опасност, накара адреналинът да потече в кръвта й. В четири и половина понесе килима надолу по стълбите. Това беше продължителна и тежка работа, но през последните месеци беше стопила всички излишни тлъстини от себе си и откри мускули, които никога не бе подозирала, че има. А освен това и менструумът беше с нея, тяло от воля и светлина, което правеше възможно за минути онова, което би отнело часове.
Но дори и така вече се разсъмваше когато тя хвърли чантите им (беше събрала и неговия багаж) отзад в колата. Той вече няма да се върне, рече си тя. Нещо го е задържало, и ако не побърза, може да задържи и нея.
Като се мъчеше да спре сълзите тя подкара колата, оставяйки още една неплатена сметка след себе си.
Сузана би изпитала поне малко задоволство, ако можеше да види изражението на Хобарт, който след по-малко от двадесет минути пристигна в хотела посочен от пленника.