Доста неща изтекоха от него докато зверовете го обработваха: и кръв, и думи. Думите обаче бяха неразбираеми, бръщолевене от което Хобарт се бореше да извлече някакъв смисъл. Говореше за Фугата, разбира се, между плача и хленченето, но и за Сузана. О, лейди, повтаряше той, О, лейди, после отново ридания. Хобарт го остави да плаче, да кърви и да плаче отново, докато онзи едва не умря. После му зададе един прост въпрос: къде е твоята лейди? И глупакът отговори, разумът му не разбра кой задава въпроса, нито всъщност, че е отговорил.
И ето, Хобарт сега стоеше на мястото, за което говореше той. Но къде беше жената от сънищата му? Къде беше Сузана? Пак си беше отишла: беше се измъкнала, а дръжката на вратата още пазеше топлината на ръката й, прагът още тъгуваше за сянката й.
Но този път бяха много близо. Почти я хвана. Колко време оставаше преди да улови тайната й в мрежата си, преди да хване сребърната й светлина между пръстите си? Часове. Най-много няколко дни.
— Почти е моя — рече си той. Притисна книгата с приказките към гърдите си, така че нито дума от тях да не се изплъзне, после напусна покоите на дамата за да пришпори отново лова.
VI. ЗДРАВЕЙ, СТРАННИКО
1
Не искаше да напуска града, знаейки че оставя Джерихо някъде там, но каквото и да изпитваше към него — само по себе си това беше трудно да се определи — знаеше, че е по-добре да не се бави. Трябваше да върви, и то бързо.
Но сама? Колко дълго би могла да оцелее така? Една кола, един килим, и една жена, която понякога дори не беше съвсем сигурна дали е човек…
Имаше приятели из страната, също и роднини, но не познаваше никой от тях достатъчно, за да им се довери напълно. Освен това те неизбежно щяха да задават въпроси, а тя не би посмяла да започне да обяснява нито една част от тази история. Помисли си да се върне в Лондон, в апартамента в Батърси. Там я очакваше старият й живот — Финегън с неговите ненавременни картички за Свети Валентин, гърнетата, влагата в банята. Но там също щеше да има въпроси, и то повече въпроси. Беше й необходима компанията на някой, който да я приеме с мълчание и просто така.
Това трябваше да бъде Кал.
Като си помисли за него настроението й се повиши. Сети се за нетърпеливата му усмивка, благия му поглед, нежните думи. Може би да търси него беше по-опасно отколкото да се върне в Лондон, но беше уморена от пресмятането на рисковете.
Щеше да направи онова, което й подсказваше инстинкта, а то беше:
2
— Кал?
От другия край на телефонната линия последва продължително мълчание и тя си помисли, че връзката е прекъсната.
— Кал, там ли си?
После той рече:
— Сузана?
— Да. Аз съм.
— Сузана…
Усети как се просълзява като го чу да казва името й.
— Трябва да те видя, Кал.
— Къде си?
— В центъра на града. Близо до някакъв паметник на Кралица Виктория.
— В края на Касъл Стрийт.
— Щом казваш. Мога ли да те видя? Спешно е.
— Да, разбира се. Не съм далече от там. Сега ще се измъкна. Чакай ме на стъпалата след десет минути.
Стигна за седем, облечен в тъмносив работен костюм, с вдигната яка за да се предпази от ръмящия дъжд, един от стотиците подобни млади мъже — счетоводители и младши началници — които бе видяла да минават докато чакаше под властния поглед на Виктория.
Той не я прегърна, дори не я докосна. Просто спря на два метра от нея, загледа я със смесица от удоволствие и озадачение, и после каза:
— Здравей.
— Здравей.
Дъждът се усилваше с всеки миг.
— Да поговорим в колата? — рече тя. — Не искам да оставям килима сам.
При споменаването на килима лицето му придоби още по-озадачен вид, но той не каза нищо.
В главата на Кал се появи смътен спомен как рови из един мръсен склад за някакъв килим — този килим, вероятно — но цялата история му се изплъзваше.
Колата беше паркирана на Уотър Стрийт, на един хвърлей от паметника. Дъждът барабанеше по покрива докато седяха един до друг.
Ценният й товар, който тя с неохота бе оставила, беше на задната седалка, свит и небрежно покрит с чаршаф. Колкото и да се опитваше още не можеше да се сети защо килимът бе толкова важен за нея, и защо всъщност тази жена — с която си спомняше само, че бе прекарал няколко часа — бе толкова важна за него. Защо звукът на гласа й по телефона го накара да затича? Защо стомахът му се сви щом я видя? Беше абсурдно и объркващо да изпитваш толкова много неща, а да знаеш толкова малко.