Нещата ще се изяснят, успокои се той, щом заговорят.
Но предположението му се оказа невярно. Колкото повече приказваха, толкова повече се объркваше.
— Имам нужда от помощта ти — каза му тя. — Не мога да обясня всичко — сега нямаме време — но очевидно се е появил някакъв Пророк, който обещава завръщане във Фугата. Джерихо отиде на едно от събиранията и не се върна…
— Чакай — прекъсна я Кал и вдигна ръце да спре пороя от информация. — Задръж малко. Не разбирам. Джерихо?
— Спомняш си Джерихо — рече тя.
Името беше необичайно, не се забравяше лесно. Но не можеше да си спомни лицето.
— Познавам ли го?
— Боже Господи, Кал…
— Честно казано… много неща… са ми в мъгла.
— Но мен ме помниш добре.
— Да. Разбира се. Разбира се, че те помня.
— А Нимрод? И Аполин. Нощта на Фугата?
Видя още преди той да промърмори „Не“, че нищо не си спомня.
Може би това беше естествен процес, средство с което разумът се справяше с преживявания противоречащи на предубежденията от живота за естеството на реалността. Хората просто забравят.
— Сънувам странни сънища — каза Кал, а изражението му беше съвсем объркано.
— Какви сънища?
Той поклати глава. Знаеше, че думите му щяха да се окажат жалки и неподходящи.
— Трудно е да се опише. Като че ли съм дете, разбираш ли? Само че не съм. Вървя някъде, където никога не съм бил. Но не съм се изгубил. О, майната му… — той се отказа, ядосан от непохватността си. — Не мога да го опиша.
— Бяхме там някога — рече му тя спокойно. — Ти и аз. Бяхме там. Това което сънуваш съществува, Кал.
Той я изгледа продължително. Лицето му още беше объркано, но сега изражението му бе смекчено от лека усмивка.
— Съществува?
— Да. Наистина.
— Разкажи ми — помоли я той тихо. — Моля те, разкажи ми.
— И аз не знам откъде да започна.
— Опитай. Моля те. — В очите му имаше толкова копнеж, толкова желание да узнае.
— Килимът… — започна тя.
— Твой ли е? — той погледна назад.
Тя не се сдържа и се засмя.
— Не. Мястото, което сънуваш… е тук. То е в този килим.
Видя как неверието му се бори с вярата в нея.
— Тук?
Понякога за самата нея беше трудно да възприеме този факт, а тя имаше преимущество пред Кал, или дори пред горкия Джерихо: тя имаше менструума като мерило за чудотворното. Не го винеше за съмнението му.
— Трябва да ми вярваш — рече тя. — Колкото и невъзможно да звучи.
— Знам — отвърна той със свито гърло. — Някъде вътре в себе си, аз знам това.
— Разбира се, че го знаеш. И ще си спомниш. Аз ще ти помогна да си спомниш. Но засега имам нужда от помощта ти.
— Да. Каквото поискаш.
— Има хора, които ме преследват.
— Защо? Кой?
— Ще ти разкажа, когато имаме възможност. Въпросът е, че те искат да унищожат земята, която сънуваш, Кал. Светът скрит в този килим. Фугата.
— Искаш ли пак да се скриеш при мене?
— Рискувах да се обадя там, за да взема номера на телефона ти в службата. — Тя поклати глава. — Може би вече чакат там.
— Жералдин не би им казала нищо.
— Не мога да поема този риск.
— Можем да идем при Дийк, в Къркби. Никой няма да ни намери там.
— Имаш ли му доверие?
— Естествено.
— Аз ще карам — тя включи двигателя. — Ти казвай накъде.
3
Завиха по Джеймс Стрийт, дъждът вече беснееше като мусон. Не стигнаха далече. Няколко метра по-нататък движението беше спряло.
Кал смъкна прозореца и измъкна главата си да види какъв е проблема. През завесата на дъжда трудно можеше да се каже със сигурност, на като че ли беше станала катастрофа и отзад се трупаха коли. Неколцина от по-нетърпеливите шофьори от опашката се опитваха да се промъкнат през лентата за обратно движение към града, но не успяваха и с това още повече объркваха нещата. Засвириха клаксони, един-двама излязоха от колите да видят какво става, метнали саката на главите си вместо чадъри.
Кал тихо се засмя.
— Какво смешно има?
— Преди час седях в отдел „Искове“ затънал до лакти в хартии…
— А сега за компания си имаш беглец.
— Това напълно ме устройва — ухили се той.
— Защо, по дяволите, не се движим?
— Ще ида да погледна — рече Кал, и преди да успее да му попречи слезе от колата и се запромъква през лабиринта от автомобили, вдигнал сакото си в безплоден опит да се скрие от дъжда.
Тя гледаше след него и пръстите й барабанеха по кормилото. Положението не й харесваше. Можеха прекалено лесно да я видят, а това я правеше уязвима.
Когато Кал стигна до отсрещната страна на улицата, вниманието й беше привлечено от святкащи сини лампи в страничното огледало. Погледна назад и видя няколко полицейски мотоциклети да минават покрай опашката към мястото на катастрофата. Сърцето й за миг спря.