Погледна към Кал, надяваше се да се връща, но той още гледаше към колите. Хайде прибирай се от дъжда, дяволите да те вземат, помисли си тя, трябваш ми тук.
Появиха се още полицаи, този път пешком, които вървяха нагоре по улицата и говореха нещо на хората във всички коли. Несъмнено ги съветваха да се отбият по други улици — достатъчно безобидно нещо. Трябваше само да се усмихва.
Напред колите започнаха да се движат. Мотоциклетистите насочваха трафика от двете страни на мястото на катастрофата и спираха насрещното движение, за да минат колите. Тя погледна към кал, който продължаваше да се взира нататък. Да излезе ли от колата, да го повика ли? Докато преценяваше възможностите до нея застана един полицай и почука по прозореца. Тя го отвори.
— Изчакайте сигнала — каза й той, — и карайте бавно.
Гледаше я втренчено, от каската и носа му капеха капки дъжд.
Тя му се усмихна.
— Добре, ще внимавам.
Въпреки че бе дал нарежданията си, той не се отмести от прозореца, а продължи да я гледа втренчено.
— Познавам лицето ви — каза той.
— Наистина? — рече тя, опитвайки се да имитира лек флирт, но без никакъв успех.
— Как се казвате?
Преди да успее да излъже един от полицаите напред повика този, който я разпитваше. Той се изправи и това й позволи да погледне към Кал. Стоеше на бордюра и гледаше към колата. Сузана поклати леко глава, като се надяваше, че ще забележи сигнала й през замъгленото от дъжда стъкло. Полицаят забеляза предупреждението й.
— Нещо не е наред ли? — попита той.
— Не — отвърна тя. — Няма нищо.
Още един от полицаите се приближаваше към колата крещейки нещо през грохота на дъжда и двигателите. Колкото повече стоя тук, помисли си тя, толкова по-лошо ще стане, и завъртя кормилото. Полицаят до прозореца й извика да спре, но жребият беше хвърлен. Колата се стрелна напред и тя успя за миг да хвърли поглед към Кал. За беда видя, че той се опитва да се промъкне между колите. Въпреки че извика името му, той не я чу. Извика отново. Погледна към нея, но твърде късно — полицаят отпред тичаше към колата. Щеше да стигне до нея преди Кал да преполови улицата. Нямаше друг избор освен да бяга, докато все още имаше надежда.
Даде газ, полицаят пред нея отскочи на сантиметри встрани от пътя й. Нямаше време да погледне назад към Кал, заобиколи бързо мястото на катастрофата, надявайки се, че той е използвал момента за да си плюе на петите.
Беше изминала не повече от четиристотин метра, когато чу зад гърба си воя на сирените.
4
На Кал му бяха необходими десетина секунди да проумее какво бе станало, и още две за да наругае мудността си. За момент настъпи объркване, когато никой от полицаите не знаеше дали да чака нареждания или да започне преследване, и през това време Сузана зави зад ъгъла.
Полицаят който беше до колата мигновено се насочи към Кал, ускорявайки ход с всяка крачка.
Кал се престори, че не го е видял, и тръгна забързано назад към паметника. Зад него се чуха викове, после тичащи стъпки. Той хукна без да се обръща назад. Преследвачът беше с тежки дрехи, които го пазеха от дъжда — Кал беше много по-бърз. Зави наляво по Лоуър Касъл Стрийт и после пак по Брънзуик Стрийт, после нядясно на Дръри Лейн. Сирените вече виеха — мотоциклетистите преследваха Сузана.
На Уотър Стрийт се осмели да погледне назад. Преследвачът не се виждаше. Той обаче не забави крачка докато разстоянието между него и полицията не стана половин миля. После си спря едно такси и се запъти към къщи. Главата му бе пълна с въпроси, и с лика на Сузана. Беше дошла и си беше тръгнала твърде бързо, вече му беше мъчно, че я няма.
За да запази по-добре спомена за нея, той си опита да се сети за имената, които тя каза, но дявол да го вземе, вече ги беше забравил.
VII. ИЗГУБЕНИ КАУЗИ
1
Заслепяващият дъжд се оказа съюзник на Сузана, а може би и това, че не познаваше града. Завиваше навсякъде, където имаше възможност, като избягваше само задънените улици, и липсата на каквато и да е логика в маршрута й изглежда обърка преследвачите. Пътят я изведе на Ъпър Парламент Стрийт, където можа да подкара по-бързо. Звукът на сирените заглъхна зад нея.
Но нямаше да е задълго, знаеше тя. Примката отново се стягаше.
Докато излизаше от града между изпълнените с дъжд облаци се показаха пролуки. През тях проникнаха слънчеви лъчи и покриха със златно сияние покривите и шосето. Но само за малко. После облаците затвориха раната си и блаженството секна.