Тя продължаваше да кара, следобедът отмина и пак остана сама.
2
Кал застана на вратата на кухнята. Жералдин, която белеше лук, вдигна поглед и каза:
— Чадъра ли си забрави?
А той си помисли: тя не знае кой съм и какво съм, и как би могла? Защото Бог ми е свидетел, че и аз не знам. Аз забравям себе си. О, Господи, защо забравям себе си?
— Добре ли си? — попита тя, остави лука и ножа и прекоси кухнята за да го посрещне. — Как изглеждаш само. Подгизнал си.
— Загазил съм — рече той направо.
Тя се сепна.
— Какво, Кал?
— Мисля, че полицията може да дойде тук да ме търси.
— Защо?
— Не питай. Много е сложно.
Изражението й леко помрачня.
— Някаква жена се обади следобед по телефона, попита за номера ти в службата. Свърза ли се с тебе?
— Да.
— И тя има ли нещо общо с това?
— Да.
— Разкажи ми, Кал.
— Не зная откъде да започна.
— Имаш ли нещо с тази жена?
— Не — отвърна той. После си помисли: Поне не си спомням.
— Разкажи ми тогава.
— По-късно. Не сега. По-късно.
Излезе от кухнята и от миризмата на лука.
— Къде отиваш? — извика тя след него.
— Мокър съм до кости.
— Кал.
— Трябва да се преоблека.
— Много лошо ли си загазил?
Той се спря по средата на стълбите, смъквайки връзката си.
— Не си спомням — беше отговорът, но някакъв глас в главата му — глас, който не бе чувал отдавна — рече: Лошо, синко, лошо, и той разбра, че това бе горчивата истина.
Тя го последва и застана на долното стъпало. Кал влезе в спалнята и съблече мокрите дрехи докато тя продължаваше да го обсипва с въпроси, за които той нямаше отговори. При всеки въпрос без отговор чуваше как гласът й ставаше все по-плачлив. Знаеше, че утре щеше да се смята за гадина за всичко това (какво беше утре? още един сън), но трябваше отново бързо да напусне къщата, в случай, че полицията дойде да го търси. Нямаше какво да им каже, разбира се, поне не си спомняше нищо. Но те си имаха начини, тези хора, да накарат човек да проговори.
Ровеше в гардероба, търсеше риза, джинси и сако, без да мисли определено кои да избере. Докато обличаше протърканото сако погледна навън през прозореца. Уличните лампи тъкмо бяха светнали: блясъкът им превръщаше дъжда в сребърен порой. Хладна нощ за излет, но нямаше как. Бръкна в работния костюм за портфейла си и го прехвърли в джоба, и беше готов.
Жералдин още стоеше долу и го гледаше. Беше успяла да спре сълзите си.
— И какво трябва да им кажа — запита тя, — ако дойдат да те търсят?
— Кажи, че съм дошъл и съм излязъл. Кажи им истината.
— Може би няма да съм тук — рече тя. Идеята като че ли й допадна. — Да. Мисля, че няма да съм тук.
Нямаше нито време, нито думи за някакво искрено утешение.
— Моля те, вярвай ми — само това можа да каже. — Аз самият не знам какво става.
— Може би трябва да идеш на лекар, Кал — каза тя когато той слезе по стълбите. — Може би… — гласът й омекна, — …си болен.
Той се спря.
— Брендън ми разказа някои неща… — продължи тя.
— Не намесвай татко в това.
— Не, изслушай ме — настоя тя. — Той говореше с мене, Кал. Довери ми някои неща. Неща, които си мислеше, че е видял.
— Не искам да слушам.
— Каза, че е видял как някаква жена е била убита в градината отзад. И някакво чудовище на релсите. — Тя се усмихна леко при мисълта колко налудничаво беше това.
Кал я гледаше втренчено, изведнъж му се догади. Отново си помисли: Това го знам.
— Може би ти също имаш халюцинации.
— Разказвал ти е истории, за да те забавлява — каза Кал. — Харесваше му да си измисля разни неща. Това беше от ирландската му жилка.
— И ти ли правиш това, Кал? — попита тя, умолявайки го за някакво успокоение. — Кажи ми, че е шега.
— За Бога, ще ми се да е така.
— О, Кал…
Той слезе най-долу и нежно погали лицето й.
— Ако дойде някой и попита…
— Ще им кажа истината. Не зная нищо.
— Благодаря.
Когато Кал стигна до пътната врата Жералдин рече:
— Кал?
— Да?
— Не си влюбен в тази жена, нали? Бих предпочела да ми кажеш, ако е така.
Кал отвори вратата. Дъждът плисна на прага.
— Не мога да си спомня — каза той и се затича към колата.
3
След половин час по магистралата последиците от безсънната нощ и всичко онова, което се случи на следващия ден, започнаха да оказват въздействието си върху Сузана. Пътят пред нея губеше очертанията си. Знаеше, че е само въпрос на време преди да заспи на волана. Отби от магистралата при първия сервиз, паркира колата и тръгна да търси доза кофеин.
Кафенето и местата за почивка бяха пълни с клиенти. Това я зарадва — беше незабележима сред толкова много хора. Безпокоеше се Килима да не остане без нея задълго и не се нареди на дългата извита опашка, а си купи кафе от автомата, после взе шоколад и бисквити от магазина, и се върна в колата.