Включи радиото и се опита да засити глада си. Докато развиваше шоколада мислите й се върнаха отново към Джерихо, крадеца-магьосник, който вадеше от всеки джоб крадени неща. Къде ли беше сега? Вдигна тост за него с кафето и му пожела да бъде в безопасност.
В осем предадоха новини. Очакваше да споменат нещо за нея, но нямаше нищо. След бюлетина имаше музика. Тя остави радиото да свири. Изпи кафето, изяде лакомо шоколада и бисквитите и се отпусна на седалката. Очите й се затвориха под приспивната песен на джаза.
Събуди се само секунди след това от почукване по прозореца. За момент се обърка докато разбере къде е, после изведнъж се разсъни — сърцето й се сви при вида на униформата от другата страна на мокрото от дъжда стъкло.
— Моля, отворете вратата — каза полицаят. Изглежда беше сам. Дали просто да не включи двигателя и да се маха? Преди да успее да вземе решение вратата рязко бе отворена отвън.
— Излизайте — нареди мъжът.
Тя се подчини. Още докато се изправяше чу как от всички страни към нея се приближават стъпки.
На бляскавия фон на неона застана мъжки силует.
— Да — това беше всичко, което той каза и от всички страни към нея се спуснаха мъже. Щеше да повика менструума, но силуетът се приближи към нея с нещо ръката. Някой дръпна ръкава й — тя усети как иглата се плъзна в оголената кожа. Неуловимото тяло се надигна, но не достатъчно бързо. Волята й отслабна, погледът й сякаш потъна в някакъв кладенец. На дъното му зееше устата на Хобарт. Тя падаше към него, пръстите й дълбаеха лепкавата слуз по стените, а звярът на дъното ревеше своята осанна.
VIII. ДА ПРОГЛЕДНЕШ ОТНОВО
Мързи беше придошла и бърза тази нощ. Водите й бяха мръснокафяви със сива пяна. Кал се облегна на парапета и се взря над разпенената река към запустелите докове на другия бряг. Някога този воден път беше оживен от кораби, които пристигаха натоварени със стоки и заминаваха обратно издигнали корпусите си високо над водата. Сега беше празен. Доковете се пълнеха с тиня, пристаните и складовете бездействаха. Призрачния град — само духове можеха да живеят тук.
Той самият се чувстваше като призрак. Безплътен скитник. И му беше студено, сигурно и на мъртвите така им е студено. Пъхна ръце в джобовете на сакото си да ги стопли и пръстите му напипаха вътре половин дузина меки неща. Извади ги и ги разгледа на светлината на близката лампа.
Приличаха на сбръчкани сливи, само че обвивката им беше много по-твърда, като стара кожа за обувки. Очевидно бяха плодове, но не можеше да определи какви. Къде и как ги беше намерил? Помириса един. Миришеше леко на ферментирало, като силно вино. И апетитно: дори съблазнително. Ароматът му напомни, че от обяд не бе ял нищо.
Захапа плода — зъбите му с лекота проникнаха през сбръчканата обвивка. Ароматът не лъжеше: вътрешността наистина имаше вкус на алкохол, сокът изгаряше гърлото му като коняк. Той задъвка и поднесе плода към устните си отново още преди да беше преглътнал първата хапка. Дояде плода, семките и всичко останало, с жесток апетит.
Веднага налапа още един. Изведнъж усети страхотен глад. Стоеше под разлюляната от вятъра лампа, кръгът от светлина под него танцуваше, и поднасяше храната към лицето си сякаш не бе ял цяла седмица.
Захапваше предпоследния плод когато си даде сметка, че движението на светлината около него не се дължи само на люлеещата се лампа. Погледна към плода в ръката си, но очите му някак си не можеха да го фокусират. Мили Боже! Да не се е отровил? Плодът падна от ръката му и тъкмо щеше да си бръкне в гърлото за да повърне останалите, когато го обхвана някакво изумително усещане.
Той се издигаше, или поне част от него.
Краката му още бяха на цимента, чувстваше твърдостта под подметките си, но все пак той се носеше нагоре — лампата блестеше вече под него, алеята се издължаваше вляво и вдясно, реката се хвърляше към бреговете, дива и тъмна.
Разумният глупак в него каза: ти си отровен, плодовете те напиха.
Но не му беше лошо, чувстваше, че се владее. Погледът (погледите) му бяха ясни. Продължаваше да вижда с очите в главата си, но също и от някаква точка високо над него. И виждаше не само това. Част от него беше с боклука, понесен от вятъра по алеята, друга беше в реката и гледаше втренчено към брега.
Това умножаване на гледните точки не го объркваше: гледките се смесваха и съчетаваха в главата му като надигащи се и падащи картини, погледи напред, назад, надалече и наблизо.