Той не беше един, а много.
Той — Кал, той — син на баща си, той — син на майка си, той — дете в мъжа, и мъж който сънува, че е птица
Птица!
И изведнъж си спомни всичко — всички забравени чудеса се възвърнаха с изключителна яснота. Хиляди мигове, погледи и думи.
Една птица, преследване, къща, двор, килим, полет (и той беше птица: да! да!), после врагове и приятели, Шадуел, Непорочна, чудовищата, и Сузана, неговата красива Сузана — мястото й в разказа който умът му разказваше сам на себе си, изведнъж стана ясно.
Той си спомни всичко. Разтъкаването на килима, разпадащата се къща, после във Фугата, и чудесните неща през нощта в нея.
Необходими бяха всичките му новооткрити осезания, за да задържи спомените, но това не го затрудни. Като че ли ги сънуваше всичките едновременно: задържаше ги за миг, който беше неописуемо красив — нова среща на самия него с тайната в него — епично осъзнаване.
А след осъзнаването — сълзи, когато за пръв път докосна потиснатата мъка изпитана при загубата на човека, който го бе научил на стиха, който рецитира в градината на Ло — баща му, който живя и умря без да узнае онова, което знаеше Кал сега.
За момент тъгата и солта го върнаха отново в самия него, пак виждаше само едно — как стои под нестабилната светлина, съкрушен…
После душата му се издигна пак, този път по-високо, и още по-високо, и този път достигна космическа скорост.
Изведнъж той се оказа горе, горе над Англия.
Под него лунната светлина падаше върху светли континенти от облаци, чиито широки сенки минаваха над хълмове и предградия като мълчаливи предводители на съня. Той тръгна след тях, понесен от същите ветрове. Над полета обкрачени от стълбове с бръмчащи жици, над градски улици опразнени от късния час, по които скитаха само крадци и подивели кучета.
Този полет с вперен надолу поглед като ленив ястреб, със звездите над него и острова отдолу, беше като онзи другия над килима, над Фугата.
Щом мисълта му се насочи към Втъкания свят, той сякаш го подуши — като че ли знаеше къде е там долу под него. Погледът му не беше достатъчно остър за да определи мястото, но той знаеше, че може да го намери, стига да запази незасегнато това ново сетиво когато накрая се върне в тялото под него.
Килимът беше на север-североизток от града, в това беше сигурен, на много мили и продължаваше да се движи. Дали беше в ръцете на Сузана? Дали не бягаше към някое отдалечено място, където да не могат да дойдат враговете им? Не, той усети, че новините бяха по-лоши. Втъканият свят и жената, която го носеше, бяха в ужасна опасност, някъде под него…
При тази мисъл тялото му отново си върна властта над него. Той го почувства около себе си — неговата топлина и тежест — и се зарадва на твърдостта му. Летящите мисли бяха нещо много хубаво, но каква полза от тях без мускулите и костите, с които да ги последва?
Миг по-късно пак стоеше под лампата, реката продължаваше да се пени, а облаците които тъкмо бе видял отгоре се движеха като неми флотилии пред вятъра с мирис на море. Солта, която усети, нямаше вкус на морска сол — това бяха сълзите, които проля за смъртта на баща си, за своята забрава, и може би за майка си — защото всички загуби изглеждаха като една, всичко забравено като едно.
Но от висините бе научил нова мъдрост. Вече знаеше, че забравените неща могат да се припомнят, а изгубените — да се намерят отново.
Само това имаше значение в този свят: да търсиш и да намериш.
Погледна на север-североизток. Въпреки че многото погледи отново се бяха свили в един, той знаеше, че още може да намери килима.
Видя го със сърцето си. И като го видя, тръгна след него.
IХ. ТАЙНО МЯСТО
Сузана се събуждаше от наркотичния си сън, но бавно. Отначало усилието да задържи клепачите си отворени по-дълго от няколко секунди беше непосилно, и съзнанието й продължаваше да се бори с мрака. Но постепенно тялото й се пречистваше от онова, което Хобарт бе влял във вените й. Трябваше само да го остави да си свърши работата с течение на времето.
Беше на задната седалка в колата на Хобарт — поне това беше ясно. Врагът й беше отпред до шофьора. В един момент той се обърна и видя, че тя се събужда, но не каза нищо. Само я погледа втренчено известно време, после отново насочи вниманието си към пътя. Имаше нещо обезпокоително лениво в погледа му, сякаш вече беше сигурен в бъдещето и не беше необходимо да бърза.
В сънливото й състояние беше трудно да прецени времето, но сигурно бяха минали часове откакто пътуваха. Веднъж отвори очи и видя, че минават през някакъв заспал град — не знаеше кой, — после остатъците от наркотика пак я надвиха и когато се събуди отново пътуваха по селски път, който се виеше между тъмни хълмове от двете страни. Едва сега разбра, че колата на Хобарт води цял конвой — през задното стъкло блестяха фаровете на колите отзад. Тя събра достатъчно сили, за да се обърне. След тях се движеше камионетка, а след нея още няколко автомобила.