Дали не го направляваше същото онова сетиво, което притежаваха гълъбите? Сетиво-сън, извън обхвата на интелекта и разума: насочване към дома? Така го чувстваше. Че се бе превърнал в птица, която се ориентира не по звездите (те бяха закрити от облаците), нито по магнитния полюс, а от простия стремеж да се върне у дома — обратно в овощната градина, където бе стоял сред кръга от любящи лица и бе произнасял стиховете на Лудия Муни.
Докато караше търсеше в паметта си други такива откъси, за да има нещо ново, което да изпълни следващия път. Спомняше си кратки стихчета от детството, отделни редове, които бе научил повече заради мелодията, отколкото заради смисъла им.
И като дете, и сега, не беше съвсем сигурен какво означават някои от тях, но те се въртяха в устата му като ментови бонбони, сигурни в ритъма и римите си.
Някои имаха по-остро жило:
Други бяха части от стихотворения, които или беше забравил, или никога не бе научил докрай. Особено едно непрекъснато се въртеше в главата му.
Това беше последният ред от нещо, предполагаше той, но какво, не можеше да си спомни.
Имаше още много други фрагменти. Рецитираше стиховете отново и отново докато караше, изглаждаше дикцията си, откриваше на места нови ударения, нови ритми.
Никой не подсказваше в главата му, поетът беше съвсем замлъкнал. Да не би пък той и Лудия Муни най-после да бяха проговорили в един глас?
2
Пресече границата с Шотландия към два и половина през нощта и продължи да кара на север. Пейзажът ставаше все по-планински и все по-рядко населен. Огладняваше и мускулите започнаха да го болят след толкова часове непрекъснато каране, но само Армагедон би го принудил да намали или да спре. Всяка миля го приближаваше към Страната на чудесата, в която го очакваше живот, отлаган толкова дълго.
ХII. РЕШЕНИЕ
1
Сузана остана дълго до тялото на Джерихо, мислеше, като през цялото време се опитваше да не мисли. Надолу по хълма разтъкаването продължаваше: приливът на Фугата приближаваше към нея. Тя обаче не можеше да се изправи пред красотата й, не и в този момент. Когато нишките стигнаха на петдесетина метра тя се оттегли, оставяйки тялото на Джерихо там, където лежеше.
Зората осветяваше облаците над главата й. Тя реши да се качи някъде по-високо, за да вижда всичко когато се разсъмне. Колкото по-нависоко отиваше, толкова по-силно духаше вятърът, студен вятър от север. Но си струваше треперенето, защото от възвишението, където бе застанала, се откриваше чудесна панорама, и когато денят настъпи тя разбра колко хитро бе избрал долината Шадуел. Беше обградена отвсякъде от стръмни хълмове, по чиито склонове нямаше никакви сгради, било и най-прости. Всъщност единственият признак за човешко присъствие беше примитивният път, по който конвоят бе стигнал дотук, който най-вероятно през последните двадесет и четири часа бе използван повече отколкото през цялото си съществуване.
Именно на този път тя видя колата когато светлината на утрото оцвети хълмовете. Тя пропълзя малко по билото на хълма и после спря. Шофьорът, който изглеждаше микроскопичен от позицията на Сузана, излезе и огледа долината. Изглежда Фугата долу не беше видима за този случаен свидетел, защото той се върна обратно в колата почти веднага, сякаш разбрал, че е завил по погрешен път. Той обаче не се върна, както тя очакваше, а махна колата от пътя и я скри сред храстите. После отново слезе и тръгна по посока към нея на зиг-заг по осеяния с големи камъни склон.
Сега вече й се стори, че го позна, започна да се надява, че очите не я лъжат, и че това наистина е Кал, който идва при нея.
Дали я беше видял? Тя изтича малко за да съкрати разстоянието между тях, после се качи на една скала и замаха с ръце. Сигналът й остана незабелязан няколко секунди, докато той случайно не погледна натам. Спря се и засенчи очи с ръка. После смени посоката и започна да се изкачва по склона към нея и да! Наистина беше Кал. Дори и тогава тя изпита страх да не се е заблудила, докато шума от тежкото му дишане и скърцането на подметките по росната трева не стигнаха до слуха й.