— Аз съм много опечален… — каза той тихо, — … загубихме ценен съюзник.
Непорочна не каза нищо.
Шадуел извади от джоба на сакото си смачкана кутия цигари и запуши. Цигарата и начинът по който пушеше — лакомо, като че ли някой щеше да му я дръпне от устата в следващия миг, никак не пасваха на маската която носеше.
— Мисля, че и двамата съзнаваме как това променя нещата — рече той вяло.
— Какво променя?
Харесваше му безпокойството, изписано ясно на лицето й.
— Уязвима си — напомни й Шадуел. — А сега повече от всякога. Това ме тревожи.
— Нищо няма да ми се случи — възрази тя.
— Да, но би могло — продължи той тихо. — Не знаем каква съпротива ще срещнем. Би било разумно да се оттеглиш напълно от Фугата.
— Не! Искам да ги видя как горят.
— Това е разбираемо. Но ще се превърнеш в мишена. А ако те загубим, губим и достъп до децата на Блудницата.
Непорочна се обърна и го изгледа.
— За това ли става въпрос? Искаш копелетата?
— Ами… мисля, че има някои тактически…
— Вземи ги — прекъсна го тя. — Вземи ги, твои са. Подарък от мене. Не искам да ми се напомня за тях. Аз презирах желанията й.
Шадуел направи опит да се усмихне.
— Моите благодарности — каза той.
— Няма за какво. Само ме остави да гледам пожарите, това е всичко, което искам.
— А, разбира се. Абсолютно.
— И искам да намерят жената. Сузана. Искам да я намерят и да ми я предадат.
— Твоя е — отвърна Шадуел, като че ли нямаше нищо по-просто от това. — Но има едно нещо. Децата. Има ли някаква особена дума, която трябва да използвам, за да ги повикам?
— Има.
— Тогава по-добре ми я кажи — той дръпна от цигарата. — Щом като са мои.
— Просто ги извиквай с имената, които тя им даде. Това ще ги отприщи.
— А какви са им имената? — попита той и бръкна в джоба си за писалка.
Докато тя изреждаше Шадуел ги надраска на гърба на цигарената кутия, за да не ги забрави. След като приключиха със сделката изминаха останалата част от пътя в мълчание.
II. ПОГРЕБАЛНАТА КОМАНДА
Първото задължение на Сузана и Кал беше да намерят тялото на Джерихо, което им отне цял половин час. Пейзажът на Фугата отдавна бе завзел мястото, където го беше оставила, и просто късметът им помогна да го открият.
Късмет, и детска гълчава. Джерихо не беше останал без компания. Две жени и половин дузина дечурлига, накъде между две и седем години, стояха (и играеха) около трупа.
— Кой е той? — попита една от жените, когато се приближиха.
— Името му е Джерихо — отвърна Сузана.
— Беше — поправи я едно от децата.
— Беше.
Кал зададе неизбежния, и деликатен, въпрос:
— Какво правите с телата тук? Искам да кажа… къде да го отнесем?
Жената се ухили със забележително беззъба усмивка.
— Оставете го тук — рече тя. — Той няма да има нищо против, нали? Погребете го.
Погледна с обич най-малкото си момче, което беше голо и мръсно, а косата му пълна с листа.
— Ти как мислиш? — запита го тя.
То извади палеца от устата си и викна: — Погребете го! — и останалите деца веднага започнаха да скандират. — Погребете го! Погребете го! — разкрещяха се те, а едно от тях веднага коленичи и започна да рови земята като помияр, който търси кокал.
— Сигурно има някакви формалности — обади се Кал.
— Значи ти си Кукувица? — попита една от майките.
— Да.
— А той? — тя посочи Джерихо.
— Не — каза Сузана. — Той беше Бабу, и чудесен приятел.
Всичките деца вече се бяха заловили да копаят, смеейки се и замервайки се с шепи пръст, докато работеха.
— Струва ми се, че е бил готов да умре — обърна се жената към Сузана. — Като го гледам как изглежда.
— Така беше — промърмори Сузана.
— Тогава трябва да го сложите в земята и да свършите с това — продължи жената. — Това са само кости.
Кал трепна при тези думи, но те като че ли трогнаха Сузана.
— Знам — рече тя. — Знам, че е така.
— Децата ще ви помогнат да изкопаете дупка. Те обичат да копаят.
— Така добре ли е? — попита Кал.
— Да — отвърна Сузана с внезапна увереност. — Да, добре е, — и коленичи с Кал до децата да копаят.
Работата не беше лесна. Почвата беше тежка и влажна, и двамата бързо се изкаляха. Но самото напрежение, и фактът, че се бореха със земята под която щяха да положат Джерихо, облекчаваха здравословния и странно приятен труд. Копаха дълго, а през това време жените ги наблюдаваха, наглеждаха децата и пушеха лула с някакъв лютив тютюн.
Докато работеха Кал се замисли за това, колко често Фугата и нейните хора бяха обърквали очакванията му. Ето и сега — бяха коленичили и копаеха гроб с шумна група деца: неговите мечти не бяха го подготвили за това. По свой си начин обаче това беше по-реално отколкото би могъл да се надява — под ноктите му се набиваше мръсотия, а сополивото хлапе до него небрежно ядеше някакъв червей. Това съвсем не беше сън, а пробуждане.