Той стреля за четвърти път. Куршумът удари жертвата, но тя направи крачка напред към бъдещия екзекутор и вдигна ръка сякаш за да изтръгне димящото оръжие от ръката на Шадуел.
Това движение беше достатъчно, за да тласне единият от шестте отвъд границата на самоконтрола. С креслив вик той започна да стреля в тълпата. Истерията му мигновено възпламени и останалите. Изведнъж всички започнаха да стрелят, изпразваха пълнителите в желанието си да затворят обвиняващите очи пред тях. Залата за секунди се изпълни с дим и трясък.
През дима Шадуел видя как човека, в който той стреля пръв, завърши движението започнало с неговия изстрел. После Месмерис падна напред, мъртъв. Това не спря стрелбата, оръжията продължаваха да гърмят. Имаше неколцина Съветници, които бяха паднали на колене с наведени глави както искаше Шадуел, други се мъчеха да се скрият в ъглите на залата. Но повечето просто бяха застреляни там където стояха.
Всичко свърши така изведнъж, както започна.
Шадуел захвърли пистолета и въпреки че не обичаше кланиците, се насили да огледа касапницата пред себе си. Знаеше, че онзи който иска да бъде Бог, е длъжен да не отвръща поглед. Предумишленото невежество беше последното извинение за човечността, а той скоро щеше да превъзмогне това състояние.
А когато огледа обстановката тя не му се стори толкова непоносима. Можеше да гледа купищата трупове и да ги възприема като празни торби, каквито си бяха.
Но докато се обръщаше към вратата нещо го накара да трепне. Не гледка, а спомен: последното движение на Месмерис. Това пристъпване напред, вдигнатата ръка. Той не беше разбрал значението му досега. Човекът искаше да му се плати. Колкото и да се мъчеше да открие някакво друго обяснение, Шадуел не можа.
Той, някогашният Търговец, накрая бе станал купувач, и предсмъртният жест на Месмерис е бил предназначен да му напомни това.
Ще трябва да задейства кампанията. Да смаже съпротивата и да се добере до Спиралата колкото е възможно по-бързо. Щом веднъж дръпне булото от облаци, щеше да бъде Бог. А Боговете бяха недостижими за исковете на кредиторите, живи или мъртви.
IV. ВЪЖЕИГРАЧИТЕ
1
Кал и Сузана вървяха бързо, доколкото им позволяваше любопитството. Въпреки неотложната мисия имаше много неща, които забавяха крачките им. Светът наоколо разкриваше такава плодовитост, и толкова изключителен разум при създаването си, че те се усетиха как често коментират забележителностите, и накрая се отказаха — просто гледаха. Сред представлението на флората и фауната около тях не видяха нищо, което да не съществува и в Царството на Кукувиците, но нито едно от нещата тук — от малките камъчета до птиците, и всички неща между тях — не беше останало недокоснато от някаква преобразяваща магия.
Пътят им пресичаха същества, които имаха далечна прилика със семействата на лисиците, зайците, котките и змиите, но само далечна. А една от промените в тях беше пълната липса на боязън. Нито едно от тях не побягна пред новодошлите — само поглеждаха към Сузана и Кал, нехайно признавайки съществуването им, и продължаваха по своите си работи.
Това би могло да бъде Райската градина — или опиумен сън за нея — но шумът на някакво зле настроено радио разсея илюзията. Иззад малка горичка от сребърни брези долитаха фрагменти от музика и гласове, прекъсвани от пронизителен вой и пращене на статично електричество, а всичко това беше прекъсвано от възторжени възклицания. Те обаче скоро бяха заменени от викове и заплахи, които ставаха все по-гневни докато Кал и Сузана се провираха между дърветата.
От другата страна имаше поле с висока изсъхнала трева, а сред нея — трима младежи. Единият от тях балансираше на отпуснато въже между два стълба и наблюдаваше как другите двама се бият. Причината за ожесточението беше видна от само себе си: радиото. По-ниският от двамата, чиято коса беше толкова руса, че изглеждаше бяла, бранеше собствеността си от по-едрия противник, но безуспешно. Агресорът изтръгна апарата от ръцете на младежа и го захвърли в полето. Той се удари в една от поръбените от времето статуи, които стърчаха полуизгубени в тревата, и песента му изведнъж секна. Собственикът се нахвърли върху унищожителя с бесни крясъци:
— Копеле такова! Счупи го! Счупи го, по дяволите.
— Това беше Кукувиче лайно, де Боно — отвърна другия младеж, отбивайки с лекота ударите. — Не бива да бъркаш в лайната. Майка ти не ти ли казвала?
— То беше мое! — извика в отговор де Боно, прекрати атаката и тръгна да си търси собствеността. — Не искам да го пипаш с мръсните си ръце.