— Господи, направо си за съжаление, знаеш ли?
— Млъквай, скапаняк! — сопна се де Боно. Не можеше да открие радиото във високата трева и това засилваше яда му.
— Галин е прав — обади се с тънък глас кацналият на въжето.
Де Боно измъкна от джоба на ризата си очила с телени рамки и се наведе да търси трофея.
— Това е поквара — рече младежът на въжето, който се бе заел да изпълнява серия от сложни стъпки: троен скок. — Старбрук ще ти откъсне топките, ако разбере.
— Старбрук няма да разбере — изръмжа де Боно.
— А, ще разбере — каза Галин и погледна към въжеиграча. — Защото ти ще му кажеш, нали Толър?
— Може би — беше отговорът, придружен от самодоволна усмивка.
Де Боно намери радиото. Вдигна го и го разклати. Не излезе никаква музика.
— Гадняр такъв — обърна се той към Галин. — Виж какво направи.
Сигурно в този момент би подновил атаката си, но Толър забеляза от въжето, че ги наблюдават.
— Кои сте вие, по дяволите? — попита той.
И тримата обърнаха погледи към Сузана и Кал.
— Това е Полето на Старбрук — каза Галин заплашително. — Той не обича тук да идват жени.
— Не забравяй, че той е един проклет глупак — де Боно прокара пръсти през косата си и се ухили на Сузана. — И това можеш да му кажеш, ако изобщо се върне.
— Ще му кажа — отвърна мрачно Толър. — Разчитай на мене.
— Кой е този Старбрук? — попита Кал.
— Кой е Старбрук? — повтори Галин. — Всички знаят… — Гласът му заглъхна, осъзна положението. — Вие сте Кукувици.
— Точно така.
— Кукувици? — Толър беше толкова смаян, че едва не загуби равновесие. — В Полето?
Това откритие само накара де Боно да се ухили още повече.
— Кукувици — рече той. — Значи, можете да поправите машината…
Той направи няколко крачки към Кал и Сузана и подаде радиото.
— Ще се опитам — каза Кал.
— Да не си посмял — заплаши ги Галин, Кал или де Боно, или и двамата.
— Това е просто едно радио, за Бога — протестира Кал.
— Това е Кукувиче лайно — отсече Галин.
— Поквара — обяви още веднъж Толър.
— Откъде го взе? — попита Кал де Боно.
— Не е твоя работа — рече Галин. Той направи крачка към нарушителите. — Вече ви казах веднъж: не сте желани тук.
— Мисля, че това е достатъчно, Кал — обади се Сузана. — Остави го.
— Съжалявам — каза Кал на де Боно. — Ще трябва да си го поправиш сам.
— Не знам как — отвърна съкрушен младежът.
— Имаме работа — каза Сузана без да изпуска от очи Галин. — Трябва да вървим. Хайде — тя подръпна Кал за ръката.
— Това е — заключи Галин. — Проклети Кукувици.
— Искам да му счупя носа — заинати се Кал.
— Не сме дошли тук да проливаме кръв, а да попречим на това.
— Знам. Знам.
Кал вдигна рамене за да се оправдае пред де Боно, обърна се и тръгнаха обратно през брезите. Когато стигнаха от другата страна на горичката чуха зад себе си стъпки. И двамата се обърнаха. Де Боно ги следваше, прегърнал радиото си.
— Ще дойда с вас — заяви той без покана. — Можеш да поправиш машината докато вървим.
— Ами Старбрук? — попита Кал.
— Старбрук няма да се върне — отговори де Боно. — Ще чакат докато тревата порасне до задниците им, и пак няма се върне. Имам си по-добра работа.
Той се ухили.
— Чух какво каза машината — каза им той. — Ще бъде един чудесен ден.
2
Де Боно се оказа полезен спътник. Нямаше тема, която да не бъде готов да обсъжда, и ентусиазмът му някак си разсея меланхолията на Сузана след смъртта на Джерихо. Кал ги остави да си приказват. Беше доста зает, опитвайки се да върви и същевременно да поправи радиото. Но успя да повтори предишния си въпрос: откъде се беше сдобил де Боно с него по начало?
— От един от хората на Пророка — обясни де Боно. — Даде ми го тази сутрин. Имаше цели кашони.
— Наистина ли? — учуди се Кал.
— Това е подкуп — каза Сузана.
— Мислите, че не зная ли? — отвърна де Боно. — Знам, че нищо не се дава даром. Но не вярвам, че всичко което ми дава някоя Кукувица, е покварено. Това са приказки на Старбрук. Живели сме с Кукувици и преди, и сме оцелели… — той се спря и насочи вниманието си към Кал. — Става ли нещо?
— Още не. Не съм много добър по жиците.
— Може би ще намеря някой в Безподобен — отбеляза де Боно, — който да ми го поправи. Сега вече сме на една плюнка разстояние.
— Ние отиваме в Дома на Капра — каза Сузана.
— Ще дойда с вас. Само че през града.
Сузана не беше съгласна.
— Човек трябва да се храни — възрази де Боно. — Стомахът ми си мисли, че са ми прерязали гърлото.