— Никакви отклонения — заяви Сузана.
— Това не е отклонение — отвърна сияещ де Боно. — Той ни е на път. — Погледна я изкосо. — Не бъди толкова подозрителна. Ти си по-лоша и от Галин. Няма да ви отклоня. Вярвайте ми.
— Нямаме време за разходки. Работата ни е спешна.
— При Пророка?
— Да…
— Ето това е Кукувиче лайно — коментира Кал.
— Кой? Пророка? — учуди се де Боно. — Кукувица?
— Страхувам се, че е така — рече Сузана.
— Виждаш ли, Галин донякъде е прав — започна Кал. — Радиото е една малка поквара.
— Аз съм в безопасност — възрази де Боно. — Не може да ме засегне.
— А, така ли?
— Не и тук — де Боно се потупа по гърдите. — Аз съм запечатан.
— Така ли трябва да бъде? — въздъхна Сузана. — Ти да се затвориш в твоите възприятия, а ние в нашите?
— Защо не? Ние нямаме нужда от вас.
— Но ти искаш радиото — изтъкна тя.
— Не чак толкова — изсумтя той. — Ако го загубя, няма да се разрева. Не струва нищо. Всичките Кукувичи неща са такива.
— Така ли казва Старбрук? — отбеляза Сузана.
— Уф, много умно — отвърна някак си кисело той.
— Аз сънувах това място — намеси се Кал в спора. — Мисля, че много Кукувици го сънуват.
— Вие може да сънувате нас — отвърна безмилостно де Боно. — Ние вас не.
— Това не е вярно. Баба ми обичаше един от вашите хора, и той също я обичаше. Щом можете да ни обичате, можете и да ни сънувате. Така както ние ви сънуваме, ако имаме възможност.
Тя си мисли за Джерихо, разбра Кал, говори абстрактно, но си мисли за него.
— Така ли? — де Боно не беше убеден.
— Да, точно така — отвърна Сузана, неочаквано разпалено. — Това е една и съща история.
— Каква история — не разбра Кал.
— Ние живеем в нея, и те живеят в нея — продължи тя гледайки де Боно. — Това е историята как се раждаме, как се боим от смъртта, и как любовта ни спасява. — Изрече всичко това с голяма увереност, като че ли за да стигне до това заключение й бе било необходимо доста време, но убеждението й беше непоклатимо.
Това за известно време накара опозицията да замълчи. Тримата продължиха да вървят минута-две в мълчание, докато де Боно не заяви:
— Съгласен съм.
Тя го погледна.
— Наистина ли? — очевидно беше изненадана.
— Една история? — кимна той. — Да, това има смисъл. В края на краищата и за вас, и за нас, всичко е едно и също, със или без магии. Точно както казваш. Раждаме се, умираме: и междувременно се обичаме. — Промърмори някакво одобрение и добави: — Но ти знаеш доста повече за последното, разбира се — отбеляза той и се изкикоти неволно. — Нали си голяма жена.
Тя се засмя. Сякаш за да отбележи тържествения момент радиото оживя, за голяма радост на собственика и за изненада на Кал.
— Браво човече — възкликна де Боно. — Браво човече!
Взе го от ръцете на Кал и започна да го настройва, така под този музикален акомпанимент влязоха в изумителния град Безподобен.
V. БЕЗПОДОБЕН
1
Когато тръгнаха по улиците де Боно ги предупреди, че градът е бил изграден доста набързо, и не бива да очакват някакъв образец на градско планиране. Предупреждението обаче не можа да ги подготви напълно за преживяването, което ги очакваше. В това място нямаше и следа от някакъв ред. Къщите бяха поставени една до друга в пълен безпорядък, тунелите помежду им — терминът улици направо ги ласкаеше — бяха толкова тесни и наблъскани с хора, че накъдето и да погледнеше човек, виждаше лица и фасади в целия диапазон от примитивното до барока.
И все пак градът не беше мрачен. Камъните проблясваха, светлина излъчваше и паважът под краката им, осветяваше лицата на хората и превръщаше и най-обикновената стена в случаен шедьовър от светла мазилка и още по-светли тухли.
Каквото и вълшебство да съдържаше градът, то беше не по-малко от това на неговите обитатели. Дрехите им бяха направени от същата смесица от строгост и омая, която посетителите вече бяха свикнали да разпознават като присъща на Виждащите: но тук, в това най-близко до градската среда място във Фугата, стиловете бяха достигнали нови крайности. Навсякъде се виждаха забележителни облекла и премени. Официална жилетка звъняща с безброй миниатюрни звънчета. Една жена беше облечена с дрехи закопчани до шията, но цветът им беше толкова близък до цвета на кожата й, че изглеждаше гола. На перваза на един прозорец седеше с кръстосани крака момиче, а около лицето й танцуваха разноцветни панделки, въпреки че нямаше никакъв вятър. Надолу по същата улица един мъж с мека шапка изтъкана от собствените му коси разговаряше с дъщерите си, а на съседната врата друг с костюм от въжета пееше на кучето си. Разбира се стиловете пораждаха и анти-стилове — край тях минаха подсвирквайки си негърка и бяла жена, голи, само по панталони, пристегнати с връв.