Въпреки че всички изпитваха удоволствие от външния си вид, това не беше самоцелно. Тази сутрин имаха работа: нямаше време за позиране.
Единствените гледки, които изглежда привличаха донякъде вниманието, бяха няколко вехтории от края на двадесети век, с които си играеха неколцина граждани. Несъмнено това бяха още подаръци от Елита на Пророка. Играчки които с времето щяха да загубят блясъка си, както ставаше с всички обещания на Пророка. Нямаше време да се опитат да убедят притежателите на тези лъскави глупости да ги захвърлят: съвсем скоро щяха да открият колко крехки всъщност са подаръците от този източник.
— Ще ви заведа до Лъжците — каза де Боно, докато се провираха през тълпата. — Ще хапнем там, после ще продължим.
Гледки и звуци от всички страни привличаха вниманието на Кукувиците. Дочуваха откъси от разговори на всеки праг и прозорец, и песни (някои от радиоапарати), и смях. Някакво бебе хленчеше в ръцете на майка си, над главите им нещо излая — Кал вдигна поглед и видя един паун да се разхожда важно на висок балкон.
— Къде изчезна, за Бога? — възкликна Сузана. Де Боно за трети или четвърти път бе потънал в тълпата. — Страшно е бърз.
— Трябва да му вярваме. Имаме нужда от водач — отвърна Кал. Мярна русата глава на де Боно: — Ето…
Завиха зад ъгъла. В този миг някъде напред от претъпканата алея се чу вик — толкова пронизителен и измъчен, като че ли бе станало убийство. Звукът на накара тълпата да млъкне, но все пак шумът стихна достатъчно и Кал и Сузана доловиха думите последвали ехото на вика.
— Изгориха Дома на Капра!
— Не може да бъде — обади се някой и от всички страни го подкрепиха щом вестта се разнесе. Но вестителят нямаше намерение да млъкне.
— Изгориха го! — настоя той. — И избиха Съвета.
Кал се промуши напред в множеството за да види човека, който наистина изглеждаше сякаш бе станал свидетел на някаква катастрофа. Беше изцапан с дим и кал и по лицето му течаха сълзи докато повтаряше разказа си, или поне най-главното от него. Опроверженията стихваха: нямаше съмнение, че говори истината.
Сузана попита направо:
— Кой го направи?
Човекът погледна към нея.
— Пророка… — въздъхна той. — Пророка беше.
При тези думи тълпата избухна, проклятия и клетви изпълниха въздуха.
Сузана се обърна към Кал.
— Не бяхме достатъчно бързи — рече през сълзи тя. — Господи, Кал, трябваше да бъдем там.
— Нямаше да стигнем навреме — обади се някакъв глас до тях. Де Боно се появи отново. — Недейте да вините себе си. Нито мене — добави той.
— И сега какво? — попита Кал.
— Ще намерим това копеле и ще го убием — каза Сузана. Хвана де Боно за рамото: — Ще ни покажеш ли откъде да излезем?
— Разбира се.
Той се обърна и ги поведе надалеч от групичката граждани заобиколили плачещия мъж. Докато вървяха стана ясно, че вестите са стигнали до всички и навсякъде. Песните и смехът бяха изчезнали съвсем. Неколцина бяха вдигнали очи към тънката ивица небе между покривите, сякаш очакваха светкавица. Израженията на лицата им напомниха на Кал как изглеждаха хората на Чариът Стрийт в деня на вихрушката — пълни с неизречени въпроси.
Съдейки по откъслечните разговори, които дочуваха докато вървяха, хората спореха за това какво точно се беше случило. Някои казваха, че всички в Дома на Капра са били убити, други твърдяха, че има оцелели. Но каквито и да бяха различията, основните пунктове бяха неоспорими: Пророкът бе обявил война на всички, които оспорват върховната му власт, и за тази цел неговите последователи вече претърсваха Фугата за невярващи.
— Трябва да излезем извън града преди да стигнат дотук — рече Сузана.
— Светът е малък — отбеляза де Боно. — Няма да им отнеме много време да ни прогонят, ако са способни.
— Такива са — отвърна Кал.
Жителите на града не проявяваха признаци на паника, нямаше опити да си съберат багажа и да бягат. Такива преследвания, или подобни събития, се бяха случвали и преди, или поне така се разбираше по бръчките на лицата им. И най-вероятно щяха да се случват пак. Трябваше ли да се изненадват?
За няколко минути тримата се измъкнаха от града на открито.
— Съжалявам, че трябва да се разделим толкова бързо — рече Сузана на де Боно когато стигнаха на края на града.
— Но защо трябва да се разделим?
— Защото ние дойдохме тук да спрем Пророка — обясни Сузана, — и ще го направим.
— Тогава ще ви заведа там, където е.