— Къде? — попита Кал.
— При Небесната Твърд — отвърна уверено де Боно. — Старият дворец. Така говореха на улицата. Не чухте ли? Това е логично. Ще трябва да превземе Небесната Твърд, щом иска да бъде Крал.
2
Не бяха се отдалечили много от Безподобен, когато де Боно спря и посочи през долината към един гъст облак дим.
— Нещо гори — рече той.
— Да се надяваме, че е Шадуел — отвърна Кал.
— Мисля, че трябва да знам нещо за това копеле — отбеляза де Боно. — След като ще го колим.
Те му разказаха каквото знаеха, а то в общи линии, беше доста малко.
— Странно — каза Кал. — Струва ми се, че съм го познавал цял живот. А знаеш ли, няма и година откакто за пръв път го видях.
— Сенките падат на всички страни — каза де Боно. — Аз така мисля. Старбрук казваше, че дори има места близо до Спиралата, където миналото и бъдещето се припокриват.
— Мисля, че съм ходил на едно от тях — сети се Кал, — когато бях тук последния път.
— Как изглеждаше?
— Питай ме утре — поклати глава Кал.
Маршрутът им минаваше през бластиста местност. Избираха откъде да минат през калта — от един камък на друг — а опитите за разговор бяха заглушени от врявата на жабите в тръстиката. Някъде по средата дочуха шум на двигатели. Зарязаха всякаква предпазливост и минаха по най-прекия път към по-твърда земя, потънали до глезените в подгизналата почва. Пред тях подскачаха стотици червени като макове жабчета големи колкото нокът.
От другата страна Кал се покатери на едно дърво да огледа по-добре. От високото видя конвоя автомобили насочили се към града. Нямаха нужда от пътища. Пробиваха напред със силата на колелетата и двигателите. Пред конвоя се вдигаха ята от птици, животните — онези, които бяха достатъчно бързи — се пръскаха встрани.
— Какво виждаш? — извика Сузана отдолу.
— Бандата на Хобарт, предполагам.
— Хобарт?
За секунди тя се покачи при него на дървото и мина напред по клона, за да не й пречат листата.
— Той е — чу я Кал да казва почти шепнешком. — Божичко, той е.
Обърна се към Кал, и в погледа й имаше някакво безумие, което никак не му хареса.
— Ще трябва да продължите без мене — заяви тя.
Смъкнаха се долу и продължиха спора на земята.
— Аз имам работа с Хобарт. Вие продължавайте. Ще ви намеря като свърша.
— Не може ли да почака? — попита Кал.
— Не — отвърна тя твърдо. — Не може. При него е книгата, която Мими ми даде, и искам да си я взема.
Забеляза обърканото му изражение, и чу още преди да ги беше изрекъл всички аргументи против разделянето им. Истинската им цел е Шадуел, така би казал той: сега не е времето да се отклоняват от срещата с него. Освен това, книгата си е просто книга, нали така? И утре ще бъде там. Всичко това беше вярно, разбира се. Но някъде вътре в себе си тя чувстваше, че вкопчването на Хобарт в книгата крие някаква извратена логика. Може би страниците съдържаха знания, които тя би могла да използва в бъдещия конфликт, зашифровани в онова Имало едно време. Хобарт сигурно беше убеден в това, а това което врагът мисли за нея вероятно е вярно, иначе защо изобщо бяха врагове?
— Трябва да се върна — повтори тя. — И това е.
— Тогава ще дойда с тебе.
— Мога и сама да се справя с него, Кал — рече Сузана. — Вие двамата трябва да продължите към Небесната Твърд. Аз ще ви намеря щом взема книгата.
Говореше с непоклатима увереност. Кал почувства, че е безполезно да спори с нея.
— Тогава внимавай — рече той и я прегърна. — Пази се.
— И ти, Кал. Заради мене.
И тя тръгна.
Де Боно, който не участваше в разговора, а се занимаваше с радиото, сега се обади:
— Ние няма ли да вървим с нея?
— Не. Иска да бъде сама.
— Любовна история, а? — направи той смешна физиономия.
— Нещо такова.
3
Сузана се върна обратно по пътя им към града с нетърпение, дори с ентусиазъм, който не разбираше съвсем. Дали просто защото искаше веднъж завинаги да приключи с това противопоставяне? Или пък всъщност действително изпитваше нетърпение да види Хобарт отново? Сякаш той беше някакво огледало, в което би могла да опознае себе си по-добре?
Когато тръгна отново по улиците — вече почти опустели, защото хората се прибираха зад вратите си — тя се надяваше той да знае, че тя е наблизо. Надяваше се сърцето му да забие малко по-силно от близостта й, и дланите му да се изпотят.
Ако не, тя щеше да го научи.
VI. ПЛЪТТА Е СЛАБА
1
Въпреки че Шадуел си беше намислил да завземе Небесната Твърд — единствената сграда във Фугата, в която можеше да се държи като Бог — след като се настани там той откри, че мястото е доста несигурно. Всеки от монарсите и вождовете на племена, които бяха живели в двореца през вековете, беше изменял по свое виждане залите и предверията, с единствената цел да добавят по нещо към тайните на предишните обитатели. В резултат се беше получило нещо средно между лабиринт и загадъчна къща на духове.