Той не беше първата Кукувица, която проучва тайнствените коридори на Небесната Твърд. През годините неколцина от Човеците бяха проникнали в двореца и бяха се лутали вътре без да бъдат закачани от създателите му, които нямаха желание да смущават спокойствието му с груби думи. Изгубени в дълбините тези малцина щастливци бяха видели неща, за които щяха да мълчат до гроб. Една зала, в която плочките по стените имаха два пъти повече страни от зарове, и се обръщаха непрестанно — всяка страна си имаше свое място във фреската на стената, която не застиваше нито за миг и очите не можеха да я възприемат изцяло. Друга стая, в която непрекъснато валеше дъжд, топъл пролетен нощен дъжд, а подът миришеше на хладен паваж; и друга, която на пръв поглед изглеждаше съвсем обикновена, но беше изградена с такава заблуждаваща сетивата геометрия, че човек в един момент си мислеше, че главата му се издува и изпълва цялата стая, а в следващия имаше чувството, че се е смалил като бръмбар.
След час, или ден, прекрачили границата към тези чудеса, някакъв невидим водач ги извеждаше до вратата, откъдето излизаха сякаш от сън. По-късно щяха да се опитат да разкажат какво са видели, но обикновено паметта и езикът им скрояваха някакъв заговор и от опитите им се получаваха само безмислени брътвежи. Отчаянието ги караше да се върнат обратно и да потърсят този делириум, но Небесната Твърд беше преходно наслаждение и винаги се местеше някъде другаде.
Затова Шадуел се оказа първата Кукувица, която се разхождаше из омагьосаните коридори и ги наричаше свои. Това обаче не му доставяше удоволствие. Това беше може би най-елегантното отмъщение за неговото нежелано приъсъствие.
2
В късния следобед, преди светлината да намалее твърде много, Пророкът се изкачи най-горе на наблюдателната кула на Небесната Твърд за да огледа териториите си. Въпреки напрежението през последните седмици — маскарада, събиранията, непрекъснатото политиканстване — той не се чувстваше уморен. Всичко което беше обещал на своите последователи и на себе си се беше сбъднало. Сякаш ролята на Пророка му беше дала пророческа дарба. Беше намерил Килима, както обеща, и го беше взел от пазителите му; беше пуснал кръстоносците си в самото сърце на Фугата, и с почти неестествена бързина бе накарал да замлъкнат всички, които му се противопоставяха. Нямаше накъде повече да се издига от сегашното си високо положение, освен да стане Бог, а средството за това сега се виждаше от мястото, където бе застанал.
Спиралата.
Мантията й се извиваше и гърмеше, закривайки тайните й от всички погледи, дори от него. Няма значение. Утре, когато батальонът на Хобарт приключи със смазването на туземците, те ще го ескортират до прага на Спиралата, мястото което Виждащите наричат Тясното Сияние, и той ще влезе вътре.
После? После, ах…
Отзад по врата му полъхна студ и го изтръгна от мислите му.
Непорочна стоеше на вратата на наблюдателната зала. Светлината не проявяваше милост към нея. Тя разкриваше раните й в цялото им гноясало великолепие. Показваше и слабостта, и озлоблението й. Видът й го отблъскваше.
— Какво искаш? — попита той.
— Дойдох да ти правя компания — каза тя. — Не ми харесва това място. Вони на Стара Наука.
Той вдигна рамене и й обърна гръб.
— Знам какво си мислиш, Шадуел — продължи тя. — И повярвай ми, няма да е разумно.
Не беше чувал отдавна някой да произнася името му, и не му хареса как звучи. Това го връщаше към една биография, която почти бе престанал да счита за своя.
— Кое няма да е разумно?
— Да се опиташ да проникнеш в Спиралата.
Шадуел не отговори нищо.
— Това възнамеряваш да направиш, нали?
Тя все още можеше да разгадава мислите му, при това твърде лесно.
— Може би.
— Това ще бъде катастрофална грешка.
— О, така ли? — рече той без да откъсва очи от Мантията. — И защо?
— Дори Родовете не разбират какво са създали когато са пуснали Стана. То е непознаваемо.
— Нищо не е непознаваемо — изръмжа той. — Не и за мен. Вече не.
— Ти си все още само човек, Шадуел — напомни му тя. — Уязвим си.
— Млъкни — сряза я той.
— Шадуел…
— Млъкни! — повтори той и се обърна към нея. — Не искам да слушам повече пораженческите ти приказки. Аз съм тук, нали така? Аз завоювах Фугата.