— Ние я завоювахме.
— Добре, ние. Какво искаш за тази малка услуга?
— Знаеш какво искам — отвърна тя. — Онова, което винаги съм искала. Бавен геноцид.
Той се усмихна. Отговорът му се забави, и накрая бе произнесен бавно:
— Не, не мисля така.
— Защо ги следвахме толкова години? — попита тя. — За да можеш ти да спечелиш, а аз да си отмъстя.
— Нещата се промениха. Трябва да си го забелязала.
— Искаш да ги управляваш. Това е, нали?
— Искам нещо повече — отвърна той. — Искам да опитам вкуса на съзиданието. Искам онова, което е в Спиралата.
— То ще те разкъса на парчета.
— Съмнявам се. Сега съм по-силен от всякога.
— В Светилището ти каза, че ще ги унищожим заедно — напомни му тя.
— Излъгах — отвърна спокойно Шадуел. — Казах ти онова, което искаше да чуеш, защото имах нужда от тебе. Сега ме отвращаваш. Ще имам нови жени, когато стана Бог.
— А, значи сега искаш да бъдеш Бог? — изглежда тази мисъл й се стори много забавна. — Ти си търговец, Шадуел. Ти си един нищожен малък търговец. Аз съм тази, която боготворят.
— О, да — рече Шадуел. — Виждал съм твоя Култ. Едно гробище и шепа евнуси.
— Няма да допусна да бъда измамена, Шадуел — каза тя приближавайки се към него. — Не и от тебе.
От много месеци той знаеше, че ще дойде времето, когато тя най-после ще разбере как я бе използвал. Беше се подготвял за последиците, тихо и систематично я беше лишавал от съюзниците й, укрепвайки собствената си защита. Но тя все още разполагаше с менструума — него никога не би могъл да й отнеме — а той беше страшен. Видя го сега как се надига в очите й и изпита желание да се дръпне назад.
Но успя да овладее инстинкта си и се приближи към нея, вдигна ръка и погали струпеите по раните.
— Наистина ли… — промърмори той, — … би ме убила?
— Няма да допусна да бъда измамена — повтори тя.
— Но мъртвите са си мъртви — продължи Шадуел с успокояващ тон. — Аз съм просто Кукувица. Знаеш колко сме слаби. За нас няма възкресение.
Докосването му бе станало по-ритмично. Знаеше, че тя мрази това. Тя, идеалната девственица — цялата от лед и скръб. Преди време тя би изгорила пръстите му за нанасянето на такава обида. Но Мама Гной беше мъртва, а обезумялата Вещица беше безполезна. Могъщата някога Магьосница беше слаба и уморена, и двамата знаеха това.
— През всички тези години, мила… през всички тези години, ти ме държеше на верижка, отпускаше ми по малко съблазън…
— Договорихме се… — прекъсна го тя, — заедно…
— Не — каза Шадуел, като че ли поправяше грешката на дете. — Ти ме използва за да идеш сред Кукувиците, защото ако трябва да си кажем истината, тя е, че те те плашат. — Тя се опита да възрази, но той я хвана за гърлото. — Не ме прекъсвай. — Тя е подчини. — Винаги си се отнасяла към мене с презрение — продължи той. — Знам това. Но аз бях полезен и правех каквото ми кажат, докато изпитвах желание да те докосна.
— Това ли искаш? — попита тя.
— Някога… — той сякаш оплакваше загубата, — … някога бих убил човек за да усетя пулса на шията ти. Ето така. — Ръката му леко я стисна. — Или да погаля плътта ти…
Дланта на другата му ръка обхвана гърдата й.
— Не прави това.
— Блудницата е мъртва — напомни й той. — Така че сега кой ще ражда деца? Старата кучка не може: тя е стерилна. Не, любима. Не. Мисля, че това ще трябва да си ти. Най-после ще трябва да предложиш скъпоценната си путка.
При тези думи тя го отблъсна и би го убила на място, но изпита отвращение от това да го нарани, и то я възпря. Бързо дойде на себе си. Убийствената сила се надигаше в очите й. Той не би забавил отмъщението си дълго — нямаше да бъде в безопасност. Беше го взела за глупак, но той си имаше начини да я накара да съжалява за арогантността си. Когато вдигна глава да запрати менструума към него, той извика имената, които беше записал само преди няколко часа върху цигарената кутия:
— Суса! Весъл! Феърчайлд! Дивайн! Лос! Хана!
Копелетата се отзоваха на призива му, задраскаха нагоре по стълбите. Те вече не бяха жалките, изоставени неща, закърмени от Блудницата. Шадуел се беше отнасял нежно с тях през краткото време, докато бяха негово притежание, хранеше ги, направи ги могъщи.
Непорочна ги чу зад гърба си и светлината в очите й изгасна. Обърна се и видя как се изсипват през вратата.
— Ти ми ги подари — каза той.
Тя извика като ги видя — бяха пораснали и наедрели. Воняха на кланица.
— Давах им кръв вместо мляко — обясни Шадуел. — Това ги кара да ме обичат.
Цъкна с език и съществата се примъкнаха край него, влачейки след себе си органи, за които още не бяха намерили предназначение.