Сега вече съвсем скоро нощта щеше да се спусне над Фугата. Последна завеса за събитията, изпълнили този ден. А утре щеше да започне ново действие.
Някъде зад облака който гледаше, се криеше знание, което щеше да го преобрази.
След това нямаше да има нощ — само по негова заповед; нито пък ден.
VII. ОТВОРЕНА КНИГА
1
Законът пристигна в Безподобен.
Беше дошъл да изкорени разкола: не намери такъв. Беше дошъл с палки, щитове против безредици и куршуми, готов за въоръжен бунт: и от това нямаше дори и следа. Намери само лабиринт от сенчести улици, повечето от тях пусти, и неколцина минувачи, които наведоха глави при първата поява на униформи.
Хобарт незабавно нареди да се претърсят къщите една по една. Неколцина го изгледаха накриво, но нищо повече. Той беше разочарован: щеше да бъде приятно да намери нещо, което да засили авторитета му. Знаеше, че всичко това беше прекалено лесно, и можеше да предизвика лъжливо чувство за сигурност, особено след като предполагаемият сблъсък не се осъществи. Сега ключовата дума беше бдителност — безпределна бдителност.
Затова той се настани в една къща с добър изглед към града от горните етажи, където можеше да остане през нощта. Утре щеше да бъде голямото настъпление към Спиралата, а то едва ли щеше да бъде без съпротива. И все пак, можеше ли човек да бъде сигурен с тези хора? Бяха толкова покорни — като животни, обръщаха се по гръб при първата проява на по-голяма сила.
Къщата която реквизира не можеше да се похвали с нищо, освен с гледката. Лабиринт от стаи; колекция от избледнели стенописи, които не го интересуваха и не разгледа по-внимателно; ръбести и скърцащи мебели. Неудобствата не го притесняваха: той обичаше спартанския живот. Но атмосферата го смущаваше — усещането, че изгонените обитатели са още тук, само че не се виждат. Ако беше човек който вярва в призраци, щеше да каже, че къщата е обитавана. Но не беше, затова задържа страховете в себе си, а те се множаха.
Дойде вечерта, а улиците долу бяха тъмни. Сега вече от прозореца си не виждаше почти нищо, но отдолу долиташе смях. Беше оставил хората си да се забавляват през нощта, като ги предупреди да не забравят, че градът е вражеска територия. Смехът стана още по-буен, после затихна надолу по улицата. Нека си доставят малко удоволствие, помисли си той. Утре кръстоносният поход щеше да ги отведе в земята, която хората тук считаха за свещена: ако ще оказват съпротива, това щеше да стане тогава. Беше виждал същото и в другия свят: човек който не би си мръднал пръста ако изгорят къщата му, побесняваше щом някой докосне някаква дрънкулка, която той нарича свещена. Утре денят щеше да бъде отрупан с работа, а и доста кървав.
Ричардсън беше отказал възможността да излезе вечерта и предпочете да остане в къщата за да изготви доклад за личния си архив. Той водеше дневник за всяко свое действие, изписан с дребен, грижлив почерк. В момента работеше по него, докато Хобарт слушаше как смехът долу заглъхва.
Най-после остави писалката.
— Сър?
— Какво има?
— Тези хора, сър. Струва ми се… — Ричардсън спря, не съвсем уверен как да постави въпроса, който го тормозеше откакто бяха пристигнали, — …струва ми се, че не приличат на човешки същества.
Хобарт го изгледа внимателно. Косата му беше подстригана безупречно, бузите гладко избръснати, униформата безупречно изгладена.
— Може и да си прав — отвърна той.
По лицето на Ричардсън премина сянка на безпокойство.
— Не разбирам… сър.
— Докато си тук, не бива да вярваш на нищо, което виждаш.
— На нищо, сър?
— На абсолютно нищо — каза Хобарт. Докосна с пръсти стъклото. Беше студено — топлината от тялото му остави около върховете им мъгливи ореоли. — Цялото това място е пълно с илюзии. Номера и капани. На нищо не може да се вярва.
— Не е истинско? — попита Ричардсън.
Хобарт се загледа над покривите на това несъществуващо място и се замисли над въпроса. Истинско беше дума, която някога той бе използвал без проблеми. Истинското движеше света, онова което беше солидно и вярно. А обратната му страна, нереалното, беше това, което крещеше някой откачен в килията си в четири през нощта, нереални бяха сънищата за власт, без плътта, която да я материализира.
Обаче виждането му по тези въпроси се беше леко изменило след първата среща със Сузана. Искаше залавянето й както никога преди, а преследването беше довело до поредица от странни неща, докато накрая бе толкова уморен, че не можеше да различава ляво и дясно. Истинско? Какво беше истинско? Може би (тази мисъл беше недопустима преди Сузана) истинското беше просто онова, което той казваше, че е истинско. Той беше генералът, а войникът се нуждаеше от отговор, това щеше да му позволи да спи спокойно.