И той даде отговор:
— Тук само Законът е истински — каза Хобарт. — Трябва да се придържаме към това. Всички. Разбираш ли?
— Да, сър — кимна Ричардсън.
Последва дълга пауза, а през това време някой отвън се развика като пиян индианец. Ричардсън затвори дневника си и се приближи към втория прозорец.
— Чудя се…
— Да?
— Може би трябва да изляза. Само за малко. Да се срещна лице в лице с тези илюзии.
— Може би.
— След като вече знам, че това са лъжи… — продължи той, — …съм в безопасност, нали?
— По-сигурен не би могъл да бъдеш — отвърна Хобарт.
— Тогава, ако нямате нищо против…
— Върви. Иди и виж сам.
Ричардсън тръгна веднага надолу по стълбите. Малко по-късно Хобарт видя сянката му да се отдалечава по улицата.
Инспекторът се протегна. Беше безкрайно уморен. В съседната стая имаше матрак, но той беше решен да не се възползва от него. Ако легнеше на възглавницата можеше да стане лесна жертва на слуховете за призраци.
Седна на един от простите дървени столове и извади от джоба си книгата с приказки. Откакто я конфискува винаги я носеше със себе си, вече не помнеше колко пъти бе разлиствал страниците й. И сега направи същото, но редовете постепенно губеха очертанията си пред очите му, и въпреки че се опитваше да надвие съня, главата му все повече натежаваше.
Много преди Ричардсън да открие някоя илюзия, която би могъл да нарече своя, Законът който дойде в Безподобен, заспа.
2
За Сузана не беше трудно да избегне хората на Хобарт при връщането си в града. Въпреки че те сновяха навсякъде по улиците, сенките бяха станали неестествено плътни и тя винаги успяваше да бъде няколко крачки пред врага. Но да се стигне до Хобарт беше друг въпрос. Искаше да свърши работата си тук колкото бе възможно по-бързо, но нямаше смисъл да рискува да бъде арестувана. На два пъти беше избягала, трети път би било предизвикателство към съдбата. Изгаряше от нетърпение, но реши да почака докато светлината намалее. По това време на годината дните все още бяха къси, след няколко часа щеше да се стъмни.
Намери си някаква празна къща и се възползва от храната оставена от собствениците. После обиколи кънтящите от стъпките й стаи докато светлината навън помръкна. Мислите й отново и отново се връщаха към Джерихо и обстоятелствата свързани със смъртта му. Опита се да си спомни как изглеждаше, и донякъде успя за ръцете и очите, но така и не можа да направи пълен портрет. Това я подтисна. Толкова малко време бе изминало.
Тъкмо беше решила, че е достатъчно тъмно да рискува да излезе, когато чу гласове. Слезе на най-долното стъпало и надникна към предната част на къщата. На прага се виждаха два силуета.
— Не тук… — чу тя шепот на момиче.
— Защо не? — обади се мъжки глас, сливайки думите. Без съмнение това беше някой от хората на Хобарт. — Защо не? Мястото си е добро.
— Тука вече има някой — обясни момичето, взирайки се в загадъчния мрак на къщата.
— Мръсни чукачи! — засмя се мъжът. После дръпна грубо момичето за ръката. — Хайде да идем някъде другаде — и се отдалечиха по улицата.
Сузана се зачуди дали Хобарт бе разрешил подобно побратимяване. Не можеше да повярва, че би го направил.
Крайно време беше да го махне от въображението си — трябваше да го намери и да си свърши работата с него. Измъкна се от къщата и огледа улицата, после тръгна в нощта.
Въздухът беше приятен, в къщите горяха само няколко светлинки, и това бяха само пламъчета на свещи. Небето беше ясно, звездите приличаха на капки роса върху кадифе. Тя повървя малко загледана нагоре, очарована от гледката. Това обаче не й попречи да усети близостта на Хобарт. Беше някъде наоколо. Но къде? Можеше да изгуби ценно време обикаляйки от къща на къща да го търси.
Когато се съмняваш, обърни се към полицай. Това беше една от любимите сентенции на майка й, и много подходяща за момента. На няколко метра от нея един от ордата на Хобарт пикаеше на стената, добавяйки към облекчението фалшиво изпълнение на „Земя на надежда и слава“.
Уверена че опиянението ще му попречи да я разпознае, тя го попита за местонахождението на Хобарт.
— Той не ти трябва — отвърна мъжът. — Влез при нас. Направихме си купон.
— Може би по-късно. Трябва да видя Инспектора.
— Щом трябва. Той е в голямата къща с белите стени. — Посочи назад, откъдето беше дошла тя, и изпръска краката си. — Някъде вдясно.