Въпреки състоянието му, напътствията бяха добри. Вдясно имаше улица с притихнали къщи и на ъгъла при следващата пресечка голяма къща, чиито стени бледнееха на светлината на звездите. Никой не пазеше на вратата — охраната очевидно се беше поддала на удоволствията, които можеше да се намерят в Безподобен. Сузана бутна вратата и влезе необезпокоявана.
На стената в стаята, в която влезе, бяха подпрени осем щита, но не беше необходимо потвърждение, че точно това е къщата. Вътре в себе си вече знаеше, че Хобарт е в една от горните стаи.
Тръгна нагоре по стълбите, не съвсем уверена какво ще направи, когато се изправи срещу него. Преследването му беше превърнало живота й в кошмар, и искаше да го накара да съжалява за това. Но не можеше да го убие. Унищожаването на Блудницата беше достатъчно ужасно, убийството на човешко същество би било непоносимо за съвестта й. Най-добре просто да си вземе книгата и да си върви.
Най-горе имаше коридор, а в дъното — открехната врата. Тя се приближи и я отвори. Той беше там, нейният враг — сам, отпуснат на един стол, очите му бяха затворени. В скута му лежеше книгата с приказките. Само като я видя нервите й затрепериха. Не се поколеба, а тръгна по голите дъски към спящия Хобарт.
В съня си той се носеше в някакво мъгливо място. Около главата му летяха нощни пеперуди и го удряха по очите с прашните си крила, но той не можеше да вдигне ръце, за да ги пропъди. Усещаше опасност наблизо, но откъде щеше да дойде?
Мъглата се премести наляво, после надясно.
— Кой…? — промърмори той.
Думата закова Сузана на място. Беше на не повече от метър от стола. Той измърмори още нещо, неразбрани думи. Но не се събуди.
Под клепачите си Хобарт мярна някакъв неопределен силует в мъглата. Помъчи се да се освободи от летаргията, която го притискаше, мъчеше се да се събуди, да се защитава.
Сузана направи още една крачка към спящия.
Той изстена отново.
Протегна ръка към книгата, пръстите й трепереха. В мига, в който я хвана, очите му се отвориха широко. Преди да успее да я дръпне той я стисна здраво. Изправи се.
— Не! — извика Хобарт.
Шокът от събуждането му едва не я накара да изпусне книгата, на сега вече тя нямаше да се откаже: книгата беше нейна собственост. За момент се сборичкаха кой да задържи книгата.
После — без предупреждение — от ръцете им се надигна тъмно було, по-точно от книгата, която държаха.
Тя погледна Хобарт в очите. Той беше не по-малко изненадан от силата освободена изведнъж измежду сплетените им пръсти. Мракът се надигаше между тях като дим, разпиля се по тавана и мигновено се спусна надолу, обвивайки ги в нощ в нощта.
Тя чу как Хобарт изкрещя уплашен. В следващия момент от книгата сякаш заизлизаха думи, бели силуети на фона на дима, и започнаха да се превръщат в онова, което означаваха. Не беше ясно дали думите се издигат, или тя и Хобарт падаха, превръщаха се в символи и книгата се отваряше да ги приеме. Каквото и да беше, накрая всичко се сля в едно.
Издигащи се или падащи, като думи или живот, те се озоваха в приказната страна.
VIII. ВАЖНИЯТ ДРАКОН
Страната, в която попаднаха, беше тъмна; тъмна и изпълнена с гласове. Сузана не виждаше нищо пред себе си, дори пръстите на ръцете, но долавяше тих шепот, понесен от топъл вятър с дъх на бор. Докосваха лицето й — и шепотът, и вятърът — възбуждаха я. Те — хората които живееха приказките на книгата, знаеха че тя е там: защото именно там, в книгата на Мими, се намираха двамата с Хобарт сега.
Докато се бореха са били някак си преобразени — или поне мислите им. Бяха навлезли в елементарния живот на думите.
Стоеше в мрака и се вслушваше в заобикалящия я шепот. Не й беше чак толкова трудно да възприеме всичко това. В края на краищата нали авторът на книгата бе превърнал мислите си в думи докато е писал, знаел е, че читателите му ще ги разберат когато четат, ще ги превърнат отново в мисли? Нещо повече: те ще пресъздадат един измислен живот. И ето, сега тя беше тук, живееше в този живот. Изгубена в Geschichten der Geheimen Orte, или по-скоро попаднала там.
Сега разбра, че от двете й страни като че ли движат някакви слаби светлини, или пък тя се движеше — може би тичаше, или летеше? Тук всичко беше възможно — това беше страната на феите. Съсредоточи се за да определи какво точно бяха тези светлини и тъмнината, и изведнъж осъзна, че се движи много бързо по алеи от дървета — огромни праисторически дървета, а светлината помежду им ставаше все по-ярка.
Някъде напред Хобарт я очакваше, или онова в което се беше превърнала докато летеше през страниците.
Защото тук тя не беше вече Сузана, всъщност не просто Сузана. Не можеше да бъде просто самата себе си, както и той не можеше да бъде просто Хобарт. В тази безкрайна гора и те бяха станали митични. Бяха привлекли в себе си сънищата, които тази страна възхваляваше: желанията и вярванията от детските приказки, оформили всички следващи желания и вярвания.