В Дивата Гора имаше безброй герои, от които да избират: рано или късно всяка история намираше тук своя сцена. Тук бяха оставяни осиротели деца за да посрещнат смъртта или съдбата си; тук девиците се бояха от вълците, а влюбените — от сърцата си. Тук птиците говореха, жабите се стремяха към трона, всяка дъбрава имаше свой вир и кладенец, а всяко дърво врата към Долния Свят.
И сред тях, какво беше тя? Девицата, разбира се. Още от детството си беше Девицата. Усети как при тази мисъл Дивата Гора стана по-светла, като че ли беше запалила въздуха с нея.
Аз съм Девицата…
прошепна тя,
… а той е Дракона.
О, да. Точно така е, разбира се, че е така.
Полетът й стана по-бърз, страниците се прелистваха една след друга. Вече виждаше пред себе си метален блясък между дърветата — ето го Големият Червей, блестящите му пръстени се увиваха около корените на дърво от времето на Ной, огромната му глава със сплескана муцуна беше отпусната върху възглавница от кървавочервени макове в очакване на ужасния момент.
И все пак, колкото и съвършен да беше, до най-малката люспа, тя виждаше в него и Хобарт. Той беше втъкан в мотива от светлина и сенки, а също — колкото и да беше странно — и думата ДРАКОН. Тези три неща заемаха едно и също място в мислите й: жив текст от човек, дума и чудовище.
Големият Червей Хобарт отвори единственото си здраво око. От другото стърчеше счупена стрела — това сигурно беше работа на някой и друг герой, който си е тръгнал по своя украсен бляскав път вярвайки, че е убил звяра. Но той не се унищожаваше лесно. Беше още жив, пръстените му бяха все така огромни, независимо от белезите по тях, величието му беше ненакърнено. А живото око? В него имаше достатъчно злоба за цяло племе дракони.
Той я видя и надигна леко глава. От устните му покапаха разтопени камъни и убиха маковете.
Полетът на Сузана стана неуверен. Усети как погледът му я пронизва. Тялото й затрепери и тя полетя към тъмната земя като ударена пеперуда. Земята под нея беше осеяна с думи, или кости? Каквото и да бяха, тя падна сред тях и разперените й ръце пръснаха на всички страни парчета безмислици.
Стана и се огледа. Накъдето и да погледнеше, колонадите на дърветата бяха пусти: нямаше герой, когото да повика, нямаше я майка й да я утеши. Беше сама с Червея.
Той вдигна главата си малко по-високо и пръстените му бавно се свлякоха като лавина.
Беше красив червей, това не можеше да се отрече, люспите му блестяха във всички цветове на дъгата, елегантността на злобата му очароваше. Докато го наблюдаваше, Сузана почувства същата онази смесица от копнеж и тревога, която си спомняше толкова добре още от детството. Присъствието му я възбуждаше, нямаше друга по-подходяща дума. Сякаш в отговор на признанието й Драконът изрева. Звукът беше горещ и дрезгав, като че ли започна някъде в корема му, после се издигна нагоре и се промъкна между безбройните игли на зъбите — обещание за още по-силна горещина.
Светлината между дърветата беше изчезнала. Птиците вече не пееха и не говореха, нито едно животно, ако имаше такива които да живеят близо до Дракона, не смееше да помръдне в храстите. Дори думите-кости и маковете бяха изчезнали — бяха оставили двете природни сили — Девицата и Чудовището, да изиграят своята легенда.
— Тук свършва всичко — каза Хобарт с огнения език на Дракона. Всяка негова сричка беше като малък пламък, който изгаряше прашинките около главата му. Това обаче не я плашеше, по-скоро я въодушевяваше. Досега беше била само наблюдател на този ритуал, най-после беше участник в него.
— Нищо ли няма да ми кажеш? — попита Драконът, изплювайки думите между гъстите редици на зъбите. — Никаква благословия? Никакви обяснения?
— Нищо — отвърна тя предизвикателно. Какъв смисъл имаше да говорят, когато така ясно прочитаха мислите си? Знаеха кои са, нали? Знаеха какво означават един за друг. При последния сблъсък във всяка хубава приказка диалозите бяха излишни. След като нямаше какво да се каже, оставаше само да се действа — убийство или венчавка.
— Много добре — рече Драконът и тръгна към нея влачейки тялото с уродливите си крака през опустошеното пространство помежду им.
Той иска да ме убие, помисли си тя, трябва да действам бързо. Какво трябваше да направи Девицата, за да се защити при такива обстоятелства? Да бяга, или да запее и да приспи звяра?