Драконът вече се беше надвесил над нея. Но не я нападна, а отметна назад глава, откривайки бледата нежна кожа на врата си.
— Моля те, побързай — изръмжа той.
Това я учуди.
— Да побързам?
— Убий ме и да свършваме — нареди й той.
Въпреки че разумът й не схващаше напълно този обрат на нещата, тялото й реагира на него. Усети го как се променя в отговор на поканата — как узрява за нещо ново. Мислеше си, че ще живее в този нов свят като праведна, но не можеше да бъде такава. Тя беше зряла жена, променена през последните няколко месеца, отхвърлила натрупаните през годините остарели схващания и открила магическото вътре в себе си, беше понесла загуби. Ролята на Девицата — сантиментална и романтична — не й прилягаше.
Хобарт знаеше това по-добре от нея. Той не бе попаднал сред страниците като дете, а като мъж, и тук беше намерил роля, която отговаряше на неговите най-тайни и забранени сънища. Това не беше място за преструвки. Нито тя беше девственица, той пък той хищен червей. В интимните си фантазии той беше обхванат от сила, съблазнен, и накрая — болезнено — убит мъченически. Затова Драконът пред нея бе извил нагоре млечнобелия си врат.
Убий ме и да свършваме, беше казал той, навел леко глава за да може да я гледа. В оцелялото му око тя за пръв път видя колко наранен се чувстваше той от натрапчивата мисъл за нея, доколко обвързан, душейки по следите й като изгубено куче, как с всеки изминал ден я мразеше все повече и повече заради властта й над него.
В другата реалност — в стаята от която бяха излезли, скрита на свой ред в едно по-голямо Царство (светове скрити в други светове), той щеше да бъде жесток с нея. Ако имаше възможност би я убил от страх да не излезе наяве истината, която можеше да признае само в скритата дъбрава на сънищата си. Тук обаче нямаше какво друго да се каже освен истината. Затова беше вдигнал пулсиращия си врат и примигваше с тежкия клепач. Той беше девственицата, изплашен и сам, готов по-скоро да умре, отколкото да пожертва съсипаното си целомъдрие.
И в какво я превръщаше това? В звяр, разбира се. Тя беше звярът.
Усети го веднага щом си го помисли.
Почувства как тялото й става по-голямо, още по-голямо, и още по-голямо. Кръвта й стана студена като на акула. В корема й се разгоря някаква пещ.
Хобарт се смаляваше пред очите й. Кожата на дракона се смъкна от него и се нагъна като коприна, а той остана гол и бял — мъж покрит с рани. Целомъдрен рицар в края на изтощителния си път, лишен от сила и увереност.
Тя беше влязла в неговата кожа, усети как се втвърдява около нея, бронята й блестеше. Размерите на тялото й я забавляваха. Въодушевяваше се от усещането, че то е опасно и невъзможно. Всъщност точно така тя сънуваше себе си — това беше истинската Сузана. Тя беше Дракон.
А след като узна това, какво трябваше да направи? Да довърши приказката така, както искаше мъжът пред нея? Да го изгори? Да го погълне?
Гледаше извисена надолу към него — виждаше неговата вялост, надушваше мръсотията му, потта — и откри в сърцето си, че лесно може да изпълни задължението на Дракона, да унищожава. Щеше да бъде лесно.
Пристъпи към него и сянката й го погълна. Той плачеше и й се усмихваше с благодарност. Тя отвори огромните си челюсти. Дъхът й опърли косата му. Щеше да го опече и да го глътне с едно единствено бързо движение. Но не беше достатъчно бърза. Тъкмо щеше да го налапа и някакъв глас наблизо отвлече вниманието й. Имаше ли още някой в дъбравата? Звуците определено бяха от тези страници. Никак не приличаха на човешки, въпреки че през лая и ръмженето се опитваха да се промъкнат някакви думи. Прасе, куче, човек — някаква комбинация от трите, всичките обхванати от паника.
Рицарят Хобарт отвори очи и в тях се виждаше нещо ново, нещо друго освен сълзите и умората. Той също беше чул гласовете, а това му напомни за мястото което съществуваше отвъд Дивата Гора.
Тържествуващият миг на Дракона вече се изплъзваше. Тя изрева объркана, но нищо не можеше да се направи. Усети как люспите падат от тялото й, митичното се превръщаше отново в обикновено, а осеяното с белези тяло на Хобарт трепна като пламък духнат от вятъра, и изчезна.
Мигът на колебание сигурно щеше да й струва скъпо. Тя не беше успяла да довърши приказката, да задоволи желанието на жертвата да умре, и това му беше дало нов мотив за омраза. Каква ли промяна бе накарала Хобарт да сънува унищожението си? Да създаде втора утроба в корема на Червея, докато се прероди обратно в света?
Твърде късно, дявол да го вземе, твърде късно. Страниците не можеха да ги задържат повече. Сблъсъкът им остана незавършен и те излетяха от думите сред взрив от многоточия. Врявата на животните обаче не остана зад тях — колкото повече отслабваше мракът на Дивата Гора, толкова повече тя се засилваше.